ЖАНР: Alternative/Nu Metal
ОТ/Д: САЩ | 30.09.2022
ОТ/Д: САЩ | 30.09.2022
ЛЕЙБЪЛ: Roadrunner
ОТНЕМА: ~57 минути
ОТНЕМА: ~57 минути
Имах 6 абзаца от това ревю 2 седмици преди албумът да излезе, но нещо в тях не беше наред. Усещах, че чета интервюта с Кори Тейлър и статии в списания, където той обяснява защо албумът е такъв и такъв. Освен че направих скучно track by track ревю, пишех неща като "Това звучи така и така, но Кори обяснява, че това е защото дъра-бъра". Накрая ревюто ми не изглеждаше нито честно, нито ставащо за четене. Ако искате мнението на музикант за албума му - има го навсякъде. Slipknot обаче са ми на сърце и самият Кори често говори за любовта към музиката, как тя ни държи живи, честността и прочие. Затова месец по-късно, съумял да не прочета нито едно чуждо ревю или мнение, реших да захвана наново "The End, So Far".
Ако случайно имате усещането, че нещо в този албум липсва - не сте сами. И сте прави. Най-напред му липсва катализатор. Така де, всички елементи са си на мястото (почти, ама за това след малко) - има енергия, има тежест, има музикантство, има изненади, има индивидуални прояви на брилянтност. Има и от онова, което да накара феновете да кажат "Ама как така, възмутени сме, не е същото като преди 20 години!". Само че парченцата от пъзела не са наредени, което ме води до втората липса...
... липсата на подредба. Албумът е хаотичен, но не в онзи смисъл на Norma Jean, например, а в смисъла на "хвърляме всичко към стената, пък ако някой не го хареса, ще кажем, че е изкуство". И пак - не е като и преди Slipknot да не са бягали от стандартните композиционни постройки, но поне винаги са имали вътрешен ритъм и подредба, която води някъде. Не мога да кажа същото за песни като "Yen", "Hivemind" или "Acidic".
Но най-важната, а може би и най-очевидна липса, е тази на запомнящи се припеви. Кой каквото ще да говори, няма хит на Slipknot без запомнящ се (и дори не задължително мелодичен) припев. Дали ще е "Wait and Bleed", дали ще е "Psychosocial", "Before I Forget", "Duality", "The Devil and I", "People = Shit" - това е положението. В "The End, So Far" хит няма. "The Dying Song" определено не е хитът, който му се иска на Кори. Къде ти, най-близо до хит е "H377", където поне имаме неподправена агресия на всяко ниво. Не е като да няма проблясъци в песни като "De Sade" (бързите речетативи, солото и т.н.), "Warranty" (със смесицата от тежест и скречове), но и месец по-късно не виждам какво в този албум ще запомня след година. След целия хайп за "The Chapeltown Rag" пък вече почти не я разпознавам сред останалите парчета в албума.
И грам не троля, ама "Adderall" е най-запомнящата се и яко направена песен в тоя албум. Сериозно ви приканвам, чуйте я пак без да очаквате Slipknot. Звучи като нещо средно между "The Coma Machine" на Between The Buried And Me и някоя песен на Arctic Monkeys - и комбинацията е учудващо добра. Не е Slipknot, разбира се (поне не очакван такъв), но това е единственото наистина открояващо се парче в този албум.
Така ги виждам аз нещата. Сигурен съм, че има фенове на Slipknot, за които посланието е по-важно от музиката, а може би са окей с хаоса и промяната. А може би просто аз не откривам изкуството тук, макар че точно в това е субективната красота на всяко изкуство. Знае ли човек, може да аз да съм изгубил пътя... но може и Slipknot да са го сторили? Е, поне от това, което чуват моите уши, "The End, So Far" е най-слабият албум, който Slipknot някога са издавали.
- Testset
5/10
0 Response for the "Slipknot - The End, So Far"
Публикуване на коментар