TODAY'S METAL: Lionheart - Valley of Death

About TMB

BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

[FACEBOOK] [INSTAGRAM] [YOUTUBE] [TWITTER] [E-MAIL]

Lionheart - Valley of Death

Posted by Today's Metal Crew On вторник, ноември 12, 2019 0 коментара

ЖАНР: Hardcore
ОТ/Д: САЩ | 15.11.2019

ЛЕЙБЪЛ: Arising Empire
ОТНЕМА: ~25 минути

Да пишеш ревюта за хардкор банди до голяма степен вече е безсмислено и хубаво си мислех да пропусна да пиша и за тоя албум на Lionheart, но ако продължите да четете, ще разберете защо реших да го сторя. Но първо ще ви кажа защо е сравнително безсмислено да се пише за хардкор - защото ако се вълнуваш от хардкор, надали те вълнува кой какво мисли за любимия ти стил (или ако си артист - за музиката, която правиш), а ако си просто любител като мен - знаеш, че няма с какво да бъдеш изненадан. Сериозно, кога последно се изненадахте от базисен хардкор албум? Аз от около 20 години насам не съм успявал. Хардкорът за мен отдавна е музика за на живо. Да става меле, да се усеща енергията, да не се търсят някакви високи музикални стойности и майсторство. Затова и не ги търся дори при Lionheart, на чиито концерти съм си изцеждал енергията до такава степен, че после да не мога да ходя - не защото някое просто хардкор лапе и пишман футболен хулиганче ме е ритнало в моша, а просто защото на тяхната музика няма как да не се раздаваш на макс и да не искаш да пробиеш пода на всеки техен брейкдаун.

Последното важи с пълна сила и за "Valley of Death". Албумът е кажи-речи същият като "Love Don't Live Here" и "Welcome to the West Coast II", само дето нулите и единиците на рифовете са на малко по-различни места. Роб Уотсън се кара на микрофона по един и същи начин през цялото време, слагайки ударение на всяка сричка, като някаква екстремна и набаткана версия на новинаря Ивайло Василев. Лирическите теми пък се изчерпват само с повтаряната сигурно из половината песни фраза "my demons". И знаете ли какво? Всичко това е окей. Или поне беше окей, докато във "For the Record" пичовете не решиха да почнат да приказват глупости като "Still don't give a fuck about selling records" и да се заяждат с критиците си. Да им го кажа на английски освен? Yeah, you don't give a fuck about selling records, sure. What are you doing at Arising Empire, then? What kind of a deal you signed there? Was it an ice cream truck deal? What are you selling at your shows and online? Also, a hardcore band whining and bitching about "haters", bad comments and reviews? Wow, so hardcore, not losing credibility at all. Stick to making great shows, and learn to accept some criticism. Your lyrics are boring as fuck, and they sound like they're written by a 14-years old punk kid with Tourette's.

Така, простете за лиричното отклонение (от каквото Lionheart определено имат нужда, защото всичките им песни са за едно и също от 10 години насам). Исках да ви кажа и на какво ще е хубаво да обърнете внимание в албума, но, съвсем честно, не щото съм salty ревюър, даже след няколко слушания ми е трудно да различа коя песен коя е, защото всички звучат еднакво. Джеси Барнет от STYG вкарва малко разнообразие в масивно удрящата "Rock Bottom", но веднага след това има две песни, в които се повтаря фразата "born feet first", една от които се казва... "Born Feet First". Сериозно, нимоа. Другата е "When I Get Out", чийто риф е същият като на една моя група от тийн годините ми, та се зачудих - ние ли сме измислили баси якия риф някога, или Lionheart са на нашия тийн акъл, че и те са стигнали до тоя риф? "Stories From the Gutter" пък представлява начало, няколко ядосани "Хъъ!" в духа на Мишо Шамара, средата с брейкдаун и... fade out. Кой дафак мисли, че това е цяла песен?! Малко преди края обаче дойде "In My Skin" - и тук вече говорим за тая смазваща енергия, която Lionheart притежават. Ох, как ще се смазват хората на живо на тоя трак и на тоя брейкдаун!

Ако не сте разбрали дали харесвам Lionheart и този албум, отговорът не е еднозначен. Lionheart притежават сила, енергия и in-your-face искреност, каквато рядко се среща дори от класически хардкор банди. Обожавам да куфея на музиката им, още повече пък на живо. Но и адски се дразня, когато някоя банда почне да се обяснява за "хейтъри", да си оправдава тъпите текстове и да мрънкя, че критиците не ги харесват. Нямам нищо против тъпите им текстове, но щом те го правят на проблем - реших да го направя и аз. Затова и писах безсмислено ревю за хардкор албум. Защото хардкорът е за мошене, не за писане на ревюта.

+ + + + +

Адски много енергия, директност и искреност.
Няколко убийствени брейкдауна.
Ще се смазваме на живо на всяко парче тук, каквото и да си говорим.

- - - - -

8 от 10 песни в албума звучат горе-долу като една и съща песен.
Изключително скучни и еднообразни текстове, писани сякаш от тийнейджър с Турет синдром.
Роб Уотсън звучи абсолютно еднакво във всяка своя натъртена сричка.