TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

Arch Enemy - Will To Power

Posted by Today's Metal Crew On неделя, декември 31, 2017 2 коментара

Стилът: Melodic Death Metal
От/Год: Швеция, 2017
Лейбъл: Century Media
Отнема: ~50 минути


Честно! Каквото и да казвам оттук нататък за този албум, ще е изцяло емоционално и подвластно на сблъсъка между предварителните ми очаквания, преминалия концерт в София и многократното прослушване на албума. С други думи - все неща с максимално положителен заряд.

Преди няколко месеца, когато излезe първият сингъл "The World Is Yours", първата ми мисъл бе, че не може целият бъдещ албум да е съставен само от безумно зверски композиции. Няма да си кривим душата - парчето е захапващо за врата и супер запомнящо се. Хронологично погледнато, следващият сингъл "The Eagle Flies Alone" ме приземи или по-скоро доказа максимата, че "и те са хора". Никак не лоша песен, но звучеше постно на фона на първия сингъл. Трябваше да се чака излизането. За себе си реших да го направя по реда: едно прослушване в деня на концерта и впоследствие обстойно ежедневно ”денотизиране" на всяка секундичка. И ето, че в албума "The Eagle..." е отново точно след "The World..." - да, но тук всичко е ОК и преливането от една в друга се получава страхотно. Странна работа.

От малко по-глобална гледна точка бих "захапал" първата половина от албума като опит за настъпване в по-комерсиална посока и търсене на по-широка аудитория с включването на лесно запомнящи се рифове, пре-мелодични сола и неуспешен опит за "сърцераздирателна балада", на която да завидят и Scorpions. Точно тя пък слага бариерата между комерсиалното и другия тип Arch Enemy. Тук странно впечатление правят нео-класическите забежки на маестро Аамот (на моменти направо допира Малмстийн). Пример - началото на "Dream of Retribution", но и не само. Намирам обаче всичко това за страхотно, добавяйки и че по този начин успяват да предложат един доста широко разгърнат продукт. И да, Алиса определено доказва, че го може и че е на точното място в точното време. Що се отнася до пауър влиянията - дано някъде тук да спрат, защото ми се струва достатъчно. А ако има и някаква заигравка в тази посока със заглавието на албума, то това би било само потвърждение на думите ми.

И само още малко за влиянието от концерта. Има една дума "магнетичност". Към този момент в групата тя е на най-високо ниво. Когато някой притежава това качество, няма сила или събитие, което да му я отнеме. Така че дори малко кофти звук, лошо подбрана откриваща песен или леко уморена публика са само допълнителен щрих към общия портрет на една велика група.

+ + + + +
Все по близо до съвършенството!
Прекрасно дозиране и разпределение на комерсиални и по-сложно смилаеми композиции.
Брутален, нежен, дълбокопроникващ, адекватен, всепомитащ... какво забравих? А, метъл!

- - - - -
Мразя минусите.
Баладоподобието в средата на албума.

IF YOU LIKE
In Flames, The Agonist, At The Gates, Hypocrisy, Gardenian и др.

Автор: Nightice
[9.5/10]

Asking Aexandria - Asking Alexandria

Posted by Today's Metal Crew On събота, декември 30, 2017 0 коментара

Стилът: Alternative/Modern Metal/Post-Hardcore
От/Год: Англия, 2017
Лейбъл: Sumerian Records
Отнема: ~51 минути


Всичко вече си е на мястото при Asking Alexandria - Дани Уорсноп се завърна от "изгнание" и си зае старата позиция зад микрофона след мистериозното напускане на доскорошния му заместник Денис Шафоростов. Между "From Death To Destiny" и "Asking Alexandria" обаче и двете страни нямаше с какво толкова да се похвалят. Сформираната от Дани група We Are Harlot издаде един повече от посредствен албум, след което Дани издаде и нещо като кънтри (хайде да го наречем "южняшки рок") албум който също не впечатли силно. AA пък издадоха не толкова лошия, колкото претенциозен и лесно забравим "The Black". Едно обаче е сигурно - и Дани, и АА са израснали.

Хубаво е, че двете страни на драмата се събраха отново и най-вече че са създали албум, с който да поставят ново начало. "Asking Alexandria" не е метълкор, пост-хардкор, хард рок, или каквото там се очаква от тази група - адмирации за което! Звученето е изцяло ново за тях и по-скоро напомня за нещо средно между Stone Sour и BMTH в техния "Sempiternal". Приликата с последните е най-явна в отварящата "Alone In a Room", където се разчита на мащабно, някак епично алтърнатив звучене и електронни вметки. Хитово звучене от малко по-различен тип притежава и следващата "Into the Fire", но големият удар, поне според мен, идва в нетипичната и максимално откровена "Where Did It Go?", където Дани си излива душата в жесток речетатив и надгражда със страхотен припев. Е, Уорсноп продължава да звучи прекомерно повярвал си и да обяснява в текста как е някакъв крал, как тронът бил негов, как любимите ни банди крадяли от AA... пич, успокой се малко, че с това гигантско его пак ще стане някоя беля и ще прее*еш пак нещата. И въпреки това песента е сред най-добрите в албума! Първата половина на албума звършва подобаващо с бъдещия концертен хит (очевидно създаден за такъв) "When the Lights Come On". Ловим ли бас, че така ще отварят много бъдещи концерти?

Точно в средата на албума идва учудващо мелодичната и електронна "Under Denver", чийто припев те кара да си го повтаряш отново и отново. Дани дава воля на рок гласището си пък в акустичната баладка "Vultures", а в "Eve" си позволява да покрещи малко повече (нещо, което прави значително по-рядко) и да захлупи отгоре с мелодичен припев. "I am One" пък може да звучи прекалено еднообразно през цялото време, но разнообразието в "Empire" никак не е добре дошло... Кой е решил, че да се даде гост-участие на бездарен рапър като Bingx е добра идея и като цяло... кому е нужен поп трак в албум на Asking Alexandria? Особено след като 20 минути по-рано в същия албум си се подигравал с поп-сцената? След това безумие остава само посредственото финалче "Room 138", радио версията на "Into the Fire" и един скрит след нея мини трак, представляващ един доста суров брейкдаун, върху който Дани крещи някакви пълни глупости for fun.

Встрани от няколко по-безлични или директно слаби композиции и текстове, "Asking Alexandria" определено надмина очакванията ми. Групата наистина е вдгинала няколко левела на композиционните си умения, а Дани определено е по-добър вокалист отпреди. Сега остава само да се надяваме, че ще дойдат пак по наши земи, че да ни представят песните и от този си албум.

+ + + + +
Дани определено е по-добър вокалист отпреди!
Групата пък определено композира по-добре от когато и да било.
Мега хитове като "Into the Fire", "Where Did It Go?" и "Alone In a Room".
Промяната в звученето, разнообразието и новото начало са все за добро.

- - - - -
Няколко по-безлични или откровено лоши композиции.
Ужасяващо тъп рап/поп в "Empire".
Някои дразнещо "надути" текстове.

IF YOU LIKE
BMTH, Stone Sour, Of Mice & Men, Blessthefall, WCAR, Eskimo Callboy и др.

Автор: Testset
[8/10]

Rex Brown - Smoke on This

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, декември 21, 2017 0 коментара

Стилът: Hard Rock
От/Год: САЩ, 2017
Лейбъл: eOne
Отнема: ~40 минути


Рекс Браун, басистът на легендарните Pantera, представи първия си албум "Smoke on This" в края на юли тази година. Поглеждайки обложката, веднага се набива на очи висящата свободно 6-струнна китара, докато нашият герой си пали цигара. Решението да изостави баса за този албум, колкото и да е странно, в по–голямата си част се увенчава с успех. Песните са приятни като звук, ритъм и усещане. Всеки инструмент има своите моменти на слава, а вокалите пасват прекрасно.

Тук обаче идва и онзи момент, когато музикант, свирил цял живот в банди, решава да издаде нещо самостоятелно за пръв път. Когато свириш в група, винаги има определена доза компромис, който всеки член прави, за да се постигне консенсус около стила на музика, както и всяко отделно парче. А когато музикант издаде солов албум, той вкарва своята лична и недокосната визия за музика, без някой да му пили на главата какво да промени и как това нямало да се върже с идеята на някой си там. За съжаление, в случая с Рекс Браун тази визия е отчайващо суха и с много малко капки оригиналност, разпръснати в едва няколко от парчетата.

Още с първото парче "Lone Rider" става ясно, че това ще е албум, в който не се поемат рискове. Всяко парче звучи като нещо, което е слушано милион пъти преди, без наченки за нещо уникално. "Crossing Lines" и "Buried Alive" са смесица между гръндж и хард рок, като с малко напъни е възможно да се определи и кои парчета на Alice Cooper и Soundgarden са вплетени в тях. Следва "Train Song" и ритъмът се забързва доста приятно. Отново познати звуци от минали времена, но тук  вокалите взимат превес и повеждат мелодията в добра насока. Следва изключително приятно соло и в този момент стискам палци останалата част от албума да прогресира по същия начин. Желанието ми е изпълнено, макар и частично. Get Yourself Alright" е песен, която, колкото и позната, е толкова и нова. Цялото парче може да бъде описано като вълнисто море, което започва спокойно и примамващо, като след това хвърля срещу теб вълни от непознати звуци и те оставя да се замислиш какво точно чу. Тук бих искал да спомена и подредбата на самите песни в албума, тъй като ми се стори изключително странна. Стиловите вариации на всяко отделно парче са прекалено големи и слушайки, имах чувството че се лутам из няколко различни пейзажа, без да мога да се насладя напълно на усещането. Възможно е и това да е била целта на подредбата и най-вероятно на много хора им харесва това лашкане напред-назад, но аз останах по-скоро объркан. Няма как да имаме подобен албум без задължителната балада и "Fault Line" ни предоставя възможно най-класическия вариант. Ако си падате по класически леки рок парчета с няколко вокала и щипка пиано - това е парчето за вас. Леко, приятно, стандартно.

Следва "What comes Around", което е може би най-запомнящото се парче от целия албум. Рекс Браун е заложил на наситени китари, приятен и набиващ се на уши риф и повтарящи се лирики. С една дума - класика, която продължава вече осем парчета и в този момент аз, седящ и подпрял брадичката си с ръка, започвам да се чудя - where’s the uniqueness? Дотук не чух почти нищо, което да остави някакъв траен белег върху мен и да ме накара да се върна към този албум на по-късен етап. За съжаление това чувство се запази и със следващите няколко парчета. Тогава обаче започна последното парче - "One of These Days". Тук вече се вижда къде е отишла по-голямата част от креативността на Рекс Браун. Стигайки до тази песен, ми се наложи да проверя дали случайно в плейлиста ми не се е заредило нещо съвсем различно. Изключително приятно и определено едно от няколкото отличаващи се парчета в този албум.

След няколко слушания смея да твърдя че Рекс Браун е сътворил един сносен, лесен за слушане и приятен като звук албум. Останах с впечатлението, че се разказва началото на една история, като разказвачът е поел по сигурния и безоблачен път. Все пак това е първият му солов проект и подозирам (и се надявам), че при следващ такъв ще може да вникнем по-дълбоко в същността на този човек.

+ + + + +
Лесен за слушане.
Приятни рифове и вокали.

- - - - -
Звучи като голям брой други банди, без вмъкната оригинална мисъл. 
Прекалено safe подход от ветеран музикант.

IF YOU LIKE
Eric Clapton, The Walking Dead OST, Shawn James, Days of the New и др.

Автор: Helzo
[6/10]

Act of Defiance - Old Scars, New Wounds

Posted by Today's Metal Crew On вторник, декември 12, 2017 0 коментара

Стилът: Thrash/Groove Metal
От/Год: САЩ, 2017
Лейбъл: Metal Blade Records
Отнема: ~49 минути


Две години по-късно отцепниците от Megadeth Шон и Крис пуснаха второто си творение под гръмкото заглавие "Old Scars, New Wounds", което е меко казано... още от същото. Новите "рани" са добре разчовърканите стари "белези". Позитивното в този албум е че същата сурова енергия е останала в ядрото на тази супергрупа, т.е. за щастие най-характерният белег на музиката им все още е на линия.

Още на първия сингъл "M.I.A." е нормално да погледнете дали не сте си пуснали стария албум. Малката разлика, която може да се усети, е че на Мат Баканд му дават повече терен за беквокали. "Molten Core" потвърждава тенденцията - трашърски рифове, модерни брейкдауни, Бродерик бълва преплитащите си сола на случайни и неслучайни места. Оттам нататък е нужно само да чуете "Overexposure" и вече знаете с какво си имате работа. Някъде тук ми умря желанието да отдам нужното внимание на музиката и да дам на всяко парче необходимата му персоналност, най-вече за да не преписвам ревюто си от преди две години. Силните попадения в албума "The Talisman", "Reborn" и "Broken Dialect" разчитат на здрави бичкии и като цяло стандартни ударни секции (за този стил) и опити от страна на вокалите за редуване на "красавецът и звярът". По-слабо впечатлен бях от "Lullaby of Vengeance", "Circle of Ashes", "Another Killing Spree" и "Rise of Rebellion" където преходите и вокалите ми дойдоха в зоната на досадата. Заклевам се, "Conspiracy of the Gods" си е парче от 2015-а. И има най-безинтересните сола на Бродерик, откак е в музикалния бизнес.

Бях слушал в едно интервю на Korn или Dream Theater (или може би беше друга група, паметта ми не е това, което беше), че имаш цял живот да приготвиш дебютния си албум, да го изпипаш до най-дребния детайл, и имаш две седмици да подготвиш адекватен втори албум. И това е главната причина вторите албуми на много групи да не са добри наследници - прекалено малко време, прекалено много натиск. Ами при AOD? Не, няма такова явление/влияние, "Old Scars, New Wounds" е точно като първия албум, и то до такава степен, че ако преди две години бяха издали двоен диск, нямаше да усетите разлика между новия и стария материал. Силните страни на тази група - суровата енергия и мелодичните сегменти, преплетени със здравия груув - са си все още тук. Отново обаче имам чувството, че когато хвърлиш всичките им съставки в тенджерата, манджата която излиза леко горчивее. Аз лично ще продължавам да си ги слушам, но някои фенове разбираемо биха били разочаровани.

+ + + + +
Още от същото!
Няколко много силни, открояващи се тракчета.
Беквокалите на Мат Баканд (където се чуват).

- - - - -
Прекалено много от същото.
Крис Бродерик може много повече, ама язък.
Откровено рециклирани аранжименти.

IF YOU LIKE
Megadeth, Shadows Fall, Scar The Martyr, Testament, Lamb of God и др.

Автор: Quiksilver
[6.5/10]

Nachtblut - Apostasie

Posted by Today's Metal Crew On сряда, декември 06, 2017 0 коментара

Стилът: Gothic/Industrial/Black Metal/NDH
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~49(+8) минути


Новият албум на Nachtblut вероятно не е точно това, което феновете очакват, затова и не бих се учудил, ако вече е отнесъл купища негативни ревюта на международно ниво. Каквото и да се говори субективно обаче, обективният факт е, че "Apostasie" е страшно разнообразен откъм стилове, като Nachtblut се справят повече от добре с почти всички жанрови предизвикателства, които са си поставили.

Противоречивата "Multikulturell" отваря албума ударно и провокативно, като видеото към нея моментално създаде напрежение между крайнодесни и либерали (и тук-там някой центрист за цвят, надсмиващ се и над двете страни). "Lied für die Götter" сменя посоката и откъм модерен, сравнително праволинеен симфо готик, преминаваме към по-фолклорно звучене. Тежък мрак се спуска обаче с идването на агресивната "Amok"! Силно разкуфяващият трак включва в играта и малко повече електронни елементи, а смазващият припев красноревичо гласи: "Herzleid! Seelenheil! Nemesis! AMOK!". И тук идва първата по-сериозна изненада, озаглавена "Scheinfromm" - откровен (и адски як) NDH трак, който за по-незапознатите с понятието ще определя като "тежка версия на Rammstein". Електрониката остава водеща и в индъстриъл метълската "Geboren um zu leben".

Със средата на албума се връща и по-типичното за Nachtblut мрачно готик/мелоблек звучене, ширещо се из "Der Tod ist meine Nutte", "Mein Antlitz aschfahl vor Gram", баладата "Einsam" и героичната "Apostasie". Между тях обаче някак се е намърдал и може би най-странният трак в албума - "Frauenausbeiner". Песента представлява нещо като... ъм... абе, представете си, че Nachtblut искаха да са AC/DC или Accept и правеха хард рок. Резултатът е интригуващ, но не и особено впечатляващ. С други думи - хард рокът определено не е силата на Nachtblut. Виж, финалът на обикновената версия на албума вкарва много свежест. "Wat is' denn los mit dir" е кавър на германските рапъри Kollegah & Majoe (нещо като малко по-талантлив прототип на родните бездарници Павел и Венци Венц). Кавърът е просто жесток, а тежките китари и електронно звучене превръщат песента в абсолютен електро метъл хит, без да е нужно да знае дори човек, че е кавър.

Единият бонус трак "Des kleinen Herzens letzter Schlag" пък много ми напомня за песен на вече несъществуващите Zorn (кой ли ти ги помни, братче), а вторият "Τραγούδι για τους θεούς" е чисто и просто гръцка версия на "Lied für die Götter". Като възпитаник на гръцката школа (или иначе казано - безплодно учил 5 години гръцки) не мога да скрия, че много се радвам на добри метъл парчета изцяло на гръцки. С това се изчерпва и всичко в "Apostasie" - новият ми любим албум на Nachtblut, от които не очаквах чак такова разнообразие и чак толкова силни електронни залитания. Е, надали по-старите им фенове ще са в екстаз, но... какво да се прави. Аз съм много приятно изненадан и неслучайно слушам албума много повече от всички останали албуми в плейлиста ми напоследък.

+ + + + +
Стилово разнообразие, внасящо много свежест и показващо Nachtblut в нова светлина.
Завишеното количество електроника се вписва много добре.
Всяка песен носи свое звучене и изненадва с различни похвати.

- - - - -
Абе май няма нужда от повече хард рок и песни като "Frauenausbeiner".
Колкото и да е разнообразно всичко, няма нещо нечувано или свръхоригинално.

IF YOU LIKE
Eisregen, Varg, Zorn, Agathodaimon, Schwarzer Engel, EWIG, Rammstein и др.

Автор: Testset
[8/10]

Bloodshot Dawn - Reanimation

Posted by Today's Metal Crew On петък, декември 01, 2017 0 коментара

Стилът: Melodic Death Metal
От/Год: Англия, 2018
Лейбъл: Hostile Media
Отнема: ~44 минути


Искахме първото ни ревю за албум от 2018-а да е за нещо наистина готино - и си признавам, че не очаквах този албум на Bloodshot Dawn да е ЧАК пък толкова як, но колкото повече го слушах, толкова по-добре ми идваше. Ето това е як мелодичен дет - с модерен, много добре изчистен звук, без чисти вокали, страхотна китарна работа и караща те да се смажеш от куфеене ритъм секция. Не знам дали е защото някога бях барабанист, но имам силен афинитет към добре озвучените барабани, а в "Reanimation" те са на страхотен преден план. Пък само те да бяха за хвалене, ехее!

"Reanimation" е по-близо до чистия дет метъл, отколкото до мелодичния, но малко то количество клавишни и страхотните мелодични рифове тук-там ме накараха да сложа това определение за стила им. Е, няма да разберете защо съм го сторил, ако чуете само откриващата "Seared Earth", която си е дет метъл отвсякъде, ако не броим брейкдауна към края, подходящ по-скоро за някоя деткор банда. В близо 6-минутната "Graviton Nightmare" се засилва количеството на мелодичност, но това не влияе по никакъв начин на скоростта и бруталното поднасяне на материала. Виж, в "Survival Evolved" вече почваме да си говорим наистина сериозно за мелодет - хем мелодичен и модерен, хем зверски тежък и мачкащ, с мощни, удрящи те в земята и блъскащи ти главата в бордюра тежки китари, а "Upon the Throne of Fear" доизмита пода с теб на много високи обороти.

С мощния отварящ риф на "Soul Affliction" навлизаме във втората половина на албума, където започват лека-полека да се дочуват разни промени. Таска например, дет метъл вокалите започват да се допълват от по-различни, доста по-"траш" такива, а музиката да става осезаемо по-технично ориентирана. Китарите и клавишите пък се борят на висока скорост в "Shackled", където вокалите почти изцяло липсват и инструменталът иззема ролята им, а агресивната "Battle For the Omniverse" съвсем разчупва ритъма в своите 6+ минути. За финал идва "Reanimated" и ни доизтупва с пореден мега мощен и агресивен риф, а в иначе доста мелодичния припев няма чисти вокали, но има нещо... ъм... подобно? Тук вече е трудно за обяснение, а и е толкова трудно да се пише, докато се куфее (всеки път на това място!), че май е по-добре да спра дотук.

Bloodshot Dawn са в почти изцяло нов състав, но промяната им се е отразила адски добре. Да ме извиняват феновете на "Demons" и едноименния дебют, супер са въпросните албуми, но "Reanimation" ги бие по всеки показател - продукция, техничност, чистота на изпълненията и каквото още се сетите. По-модерното звучене им отива много и няма да ви коства много усилия да си откъснете главата от куфеене в началото на 2018-а с въпросния нов албум. Зашеметяващата китарна работа, скоростните сола, мощните и тежки рифове, смазващата ритъм секция, открояващият се бас, който не следва китарите просто като сянка - всичко в "Reanimation" си е точно на мястото. И ако този албум има един проблем, той е, че когато всички песни са добри - се полчуава чувството за еднообразие. Ама нека е еднообразно пък! Когато е такова - нямам против.

+ + + + +
Зашеметяваща китарна работа - рифове, сола, скорост!
Открояващ се бас и каращи те да се смачкаш от куфеене, чудесно озвучени барабани.
Страхотна, модерна, изчистена продукция, украсена с едва забележима електроника тук-там. 

- - - - -
Леко еднообразничък.
Не съм безкрайно голям фен на крещящите и "траш" вокали, там, където ги има.

IF YOU LIKE
Scar Symmetry, Allegaeon, Mors Principium Est, Kalmah, Sylosis и др.

Автор: Testset
[8/10]

Deuce - Invincible

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, ноември 30, 2017 0 коментара

Стилът: Rap Rock/Nu Metal
От/Год: Швеция, 2017
Лейбъл: Eleven Seven/Better Noise
Отнема: ~61 минути


Отдавна чакаме нов албум от Deuce, като този път чакането беше с особено нетърпение, тъй като се очакваше в "Invincible" да влязат жестоки песни като "Nightmare", да речем. С осезаемо по-тежко звучене в много от преждевременно пуснатите тракове Deuce показваше, че иска малко по малко да се отдалечи от всепо-рап звученето на бившите си колеги от Hollywood Undead, но ето, че в "Invincible" ги няма повечето от въпросните пуснати песни - или поне доста от най-яките такива. Никой не можа и да ми каже защо - просто ги няма и това. И не че останалото съдържание е лошо, но... защо така?

Както може би видяхте, пропуснахме "Five" на Hollywood Undead, тъй като албумът просто не се услади на никого от екипа - прекалено много рап, прекалено малко рок и точно затова поне аз гледах към "Invincible" с дори още повече надежда. И макар да няма съмнение за мен, че Deuce е извадил по-добрия албум, с повече китари, с повече яки тракове, с повече рок и метъл, пак не мога да кажа, че не ми се искаше да чуя повече. Почти всяка песен от първите осем в този албум може да е хит - както в общи линии се случваше преди време с Hollywood Undead. И наистина - "Here I Come" отваря адски добре с моментално каращ те да заклатиш глава рап рок, "World on Fire" носи мелодичност и избухва със запомнящ се припев, а "My Buddy" просто крещи "Това е Deuce!" с всяка нота. "Invincible" и "Bad Attitude" пък са си хитови сингли отвсякъде и до тях почти няма трак, който не би могъл също да е хит.

И тук се случва голямата промяна. "Best of Me" е първата от цяла поредица песни, които сякаш не са писани за този албум - звученето става някак странно и рехаво, настроението липсва изцяло и тракът се влачи 4 уморени минути, за да даде път на баладата "Thank You". Е, нежното пеене не му е сила на Deuce и това си е, а добрата идея на припева се губи заради не чак толкова страхотните му певчески качества. "Catch Me If You Can" пък звучи като отдавна забравен b-side на The Offspring, което по принцип не е лошо, но песента просто трудно се вписва в албума. Offsrping-ското усещане остава и в "It's Alright, It's OK" и песента наистина е яка, но... кой се сеща току-така изведнъж да сложи две пънк рок парчета в края на рап рок албум?! "Talking About You" ни връща към по-типичното Deuce звучене с малко рапиране (от Gadget), а за финал ни изпраща още един (як) пънкарски трак, озаглавен "Pull Me Under". И колкото и да ме радва това звучене, особено когато Deuce най-сетне се отпуска малко и да покрещи (че и китарно соло има!), не мога да не свия рамене и да не се чудя защо целия този пънк е сгъчкан в края на албума.

Не мога да не се запитам пак и защо липсват толкова много предварително пуснати песни, които можеха да заменят някои от тоталните греди във втората половина на албума. Със сегашния си траклист, албумът изглежда неконсистентен и заложеното му звучене в първите 8 трака изцяло се губи в следващите 6. И макар сред въпросните 6 да са ми и някои от фаворитите в албума и да признавам гузно, че не бих имал против Deuce да издаде пънк рок албум, не мога да не отбележа тази странна различност като минус. Оттам нататък - няма какво да си кривя душата, харесвам "Invincible" и то не просто в сравнение със слабия "Five" на Hollywood Undead - а просто защото е як рап рок албум. Яд ме е само, че можеше и да е много, много по-як, защото Deuce показва, че има потенциала да бъде Многоликия бог на съвременния рап рок - остава само да го реализира с правилния подбор на тракове следващия път.

+ + + + +
Купища потенциални хитове и запомнящи се песни.
Много крачки пред това, което издадоха Hollywood Undead.
Неочаквано разнообразие и още по-неочаквано добри пънк-рок тракове.
Повече от час материал!

- - - - -
След осмия трак настава някаква странна, макар и не лоша сама по себе си анархия.
Много предварително пуснати тракове липсват, а са в пъти по-яки от някои от миналите финалната цедка.
Силата на Deuce определено не е в баладите и бавните и провлачени песни.

IF YOU LIKE
Hollywood Undead, Falling In Reverse, Linkin Park, TFK, From Ashes To New и др.

Автор: Stahley
[7/10]

Amberian Dawn - Darkness of Eternity

Posted by Today's Metal Crew On събота, ноември 11, 2017 3 коментара

Стилът: Symphonic/Melodic Power Metal
От/Год: Финландия, 2017
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~43 минути


Amberian Dawn правят крачка напред с всеки нов албум и "Darkness of Eternity" не е изключение от това своеобразно правило. Даже напротив - този път крачката изглежда дори по-голяма и носи със себе си още повече скорост, тежест и мелодичност - понякога редуващи се в отделните песни, друг път преливащи в рамките на една композиция. Гласът на Капри пък сякаш е придобил нова сила и определено го поставям сред най-добрите на метъл сцената в момента. Без да преувеличавам, само чуйте тоя глас, леле!

Редуването на тежки, скоростни пауър метъл тракове с по-леки и мелодични започва от самото начало с мощната "I'm the One", в която Капри успява се справя блестящо с мелодичните си и свръхзапомнящи се вокални партии, докато зад нея ври и кипи от скоростни китари, двойни каси и оркестации. За да си поемем въздух след спринта идва "Sky Is Falling" - мелодичен и сравнително лек трак, започващ с много... ъм... естрадни клавиши. Почувствах се сякаш съм попаднал на събитие "Панайот Панайотов прави кавъри на ABBA" в кръчма "Старият бряст" в Бегунци, но скоро всичко си дойде на мястото - тракът не е никак лош и се забива ужасно бързо в главата с лепкавата си мелодичност. Редуването продължава с "Dragonflies" - същински пауър метъл трак с двойни каси, нов мега мелодичен припев и Stratovarius-ко звучене, допълнено от изключително Stratovarius-ко клавишно соло в средата. И ако това не стигаше - малко преди края темпото се вдига до нивото на бластбийтове. Уау, а сме само още на третата песен! Stratovarius се надушва и в следващата "Maybe", която, както си му е редът, е сред по-леките и лежерни композиции. "Golden Coins" пък идва с още пауър метъл и още от мощните вокали на Капри в припева.

В средата идва "Luna My Darling" и започва бавно и баладично, но ако прескочите рязко към 4-тата минута, там ще ви посрещнат двойни каси и отвяващо китарно и клавишно соло. С почти същото темпо продължават "Abyss" и украсената с много любопитни, някак... азиатски клавиши (понякога не обяснявам никак добре, знам) "Ghostwoman", а "Breathe Again" започва като балада от филм на Дисни, но Amberian Dawn не успяват да се сдържат да не вкарат тежест и в нея. Всичко завършва със "Symphony №1, Part 2: Darkness оf Eternity" - единствената песен в албума без китари, барабани и бас - само пиано, оркестрации и гласът на Капри.

Хем очаквах албумът да е силен, хем ме изненада приятно и май взе, че се оказа най-добрият на Amberian Dawn в кариерата им дотук. Не го казвам и само защото тази група е сред малкото, които наистина добре съчетават истински пауър метъл с дамски вокали (ужасно малко дами се справят с тази задача, съжалявам, не съм сексист, но наистина го мисля), а и защото просто техният пауър метъл е от любимия ми вид - мощен, скоростен, много мелодичен, с яки сола и най-вече - адекватен на времето, в което бива издаден. Amberian Dawn са наистина жестока група, която заслужава много повече популярност и "Darkness of Eternity" е поредното доказателство за това. Нямам идея как който и да е фен на пауър метъл не би харесал това чудо.

+ + + + +
Скоростен, тежък, мощен, но и много мелодичен пауър метъл със сола, оркестрации и всички екстри.
Разнообразие, породено от редуването и смесването на скоростни и по-лежерни тракове и пасажи.
Изключително мощният глас на Капри!

- - - - -
Доста явни влияния от Stratovarius.
Втората половина на албума осезаемо е мааалко по-слаба от първата.
Малко странно Дисни звучене в "Breathe Again".

IF YOU LIKE
Stratovarius, Gwyllion, Delain, Nightwish, Kotipelto, Serenity, ABBA и др.

Автор: Testset
[8.5/10]

Diablo Swing Orchestra - Pacifisticuffs

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, ноември 09, 2017 0 коментара

Стилът: Avant-garde Rock/Metal
От/Год: Швеция, 2017
Лейбъл: Candlelight Records
Отнема: ~44 минути


Diablo Swing Orchestra трудно могат да ме разочароват дори днес, когато чаканият 5 години "Pacifisticuffs" не ми се струва достатъчно добър за тази иначе абсолютно страхотна група. Напускането на предишната им вокалистка Анлуиз обаче явно им се е сторило като подходящо време за промяна, а И промяната по принцип не е лошо нещо... но в случая до известна степен е. Новата вокалистка Кристин Евегард просто не се справя достатъчно добре, но това далеч не е единственият проблем на "Pacifisticuffs". И не че албумът е лош, но определено остава под вдигнатата максимално високо от самите DSO летва.

Като за начало - разбирам желанието за промяна. Няма артист, който да иска да прави едно и също и да не се развива. Затова и нямам нищо против нововъведеното стилово разнообразие, нито против смяната на вокалистката. Само че тези промени рядко са за добро. Гласът на Кристин, например, не е лош в основата си, но високите тонове и фалцетите я карат да звучи като лоша версия на Лив Кристин, а това изобщо не е комплимент. Но нека караме подред.

Хипарското диско метъл рокендрол кънтри "Knucklehugs (Arm Yourself with Love)" в началото може или много да ви хареса, или да ви обърка тотално. Признавам, не съм чувал друга група, която да смести успешно толкова много жанрове в 2 минути и половина. Брас секцията играе основна роля в съвсем авангардната и украсена с "джипси" ритми (не, не от нашите джипси ритми, спокойно) "The Age of Vulture Culture", но големият удар в албума идва веднага след нея и се нарича "Superhero Jagganath". Майко мила, ето това вече е 10/10 Diablo Swing Orchestra! След началното избухване с тежки китари, мощен бас и брас, тихия, но напрегнат куплет и абсолютно епичния припев с хорови вокали, песента рязко преминава в... боса нова (нещо средно между самба и джаз), след което отново продължава с хорови вокали, още един гигантски припев, част с цигулков оркестър и шумен, шумен финал. Уау. Просто... уау.

Кабаретно настроената и избиваща на метъл танго "Lady Clandestine Chainbreaker" пък щеше да е друга страхотна песен, ако Кристин не я проваляше с не особено подходящото си пеене, като тук най-добре може да чуете защо я нарекох "лоша версия на Лив Кристин" малко по-горе. Диско метълската "Jigsaw Hustle" пък си я знаем от няколко години насам - реално това беше песента, с която DSO представиха Кристин на света, но и до днес не съм сигурен, че харесвам това звучене на групата. Съвсем различна емоция носи "Ode to the Innocent", която залага само на цигулки, контрабас и гласа на Кристин, която се справя наполовина страхотно, но незнайно защо се мъчи с още високи тонове. "Interruption" запазва темпото ниско, но Кристин прави всичко възможно да прецака и нея с лигавия и невъзможно висок за нея напев "Ооо-уо-оуу". Парчето, поне според мен, е най-хаотичното и респективно - най-слабото в албума. За щастие го следва единствената приятна интерлюдия в "Pacisfisticuffs" и... най-сетне суинг метъл! "Karma Bonfire" е първата песен в албума, която напомня защо тази група се казва Diablo SWING Orchestra. За финал остава само мрачната, епична, леко дуумаджийска и някак 70-арска "Climbing the Eyewall".

Като изключим ненужните интерлюдии (с изключение на "Cul-de-sac Semantics") в албума, "Pacifisticuffs" не е чак толкова лош, колкото ми се струваше в началото. Бях готов да напиша, че DSO са изгубили същността си в процеса, но след като изслушах 9-те "реални" парчета още няколко пъти, разбрах, че на този албум просто трябва да му се даде малко повече време, защото DSO са си DSO - просто са поели по малко по-различен път. Непокътнато обаче остана мнението ми за не особено добре справящата се нова вокалистка Кристин, както и за заниженото качество на продукцията (и китарите в частност). Сега остана само да се надяваме, че няма пак да се налага да чакаме 5 години за нов албум, както и че DSO ще си вземат поуката от грешките, допуснати в този и ще извадят нов 10/10 албум, какъвто те вече многократно са доказали, че могат да направят.

+ + + + +
Повече стилово разнообразие от всякога!
Страшно готини и лесно преливащи от стил в стил инструментали.
Няколко доста добри композиции и една абсолютно зашеметяваща такава: "Superhero Jagganath".
Умела употреба на баса и брас секцията.

- - - - -
Новата вокалистка Кристин просто не се справя достатъчно добре, особено с високите тонове.
Китарите често звучат приглушени и изпадат на заден фон, което е огромна грешка.
Продукцията не е толкова добра и чиста, колкото беше в предните два албума.
Ненужни интерлюдии и някои песни, които са леко така... skipable.

IF YOU LIKE
Dog Fashion Disco, Stolen Babies, Pin-Up Went Down, Circus of Dead Squirrels и др.

Автор: Testset
[6.5/10]

ИНТЕРВЮ: Lutz от B.O.S.C.H.

Posted by Today's Metal Crew On вторник, ноември 07, 2017 0 коментара


След като си покуфяхме стабилно с новия албум на B.O.S.C.H., ни се отвори възможност да направим интервю с групата, което е и първото им такова за българска медия. Така де, кой друг тук прави интервюта с германски индъстриъл метъл банди? Поговорихме си за "Fleischwolf", вдъхновения, Neue Deutsche Härte, любими марки месомелачки, месо и други кулинарни предпочитания. И за музика, разбира се! Приятно четене!
 

[ПРОЧЕТИ | READ MORE]

Serenity - Lionheart

Posted by Today's Metal Crew On събота, октомври 21, 2017 0 коментара

Стилът: Symphonic/Melodic Power Metal
От/Год: Австрия, 2017
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~55 минути


Serenity са символ за постоянство и високо качество на пауър метъл сцената от много години насам. Във всеки техен нов албум има по нещо ново и нещо различно и макар не всички експерименти да им се получават, в "Lionheart" просто всичко сработва. Хайде, да го кажем "почти всичко". Или още по-конкретно - почти всичко след интрото.

След него идва поредица от 4 епични трака с различни настроения - бойната и надъхваща "United", пауър метъл хитът "Lionheart", мачкащата с тежки китари "Hero" и някак Elvenking-ската "Rising High". Баладата "Heaven" и красивото 2-минутното пиано инструменталче "King's Landing" (някой май е гледал "Game of Thrones") убиват темпото, но след тази кратка почивка Serenity избухват наново с епичния и скоростен трак "Eternal Victory". В "Stand and Fight" пък чуваме гласа на Тобиас Замет (Edguy, Avantasia), а "The Fortress (of Blood and Sand) вдига епичността на 10 с оркестрации и близкоизточни мотиви в духа на Myrath. Траклистът се изчерпва с мелодичната, но слабо впечатляваща "Empire", средняшката балада "My Fantasy" и 6-минутният епос "The Final Crusade", в който дри се включват някак познати екстремни и дамски гост-вокали.

"Lionheart" е поредният добър албум на Serenity и макар да е очевидно много по-силен в началото, а краят да е малко по-муден и невзрачен, отколкото би ми се искало, няма как да кажа сериозна лоша дума за него. Хитови, запомнящи композиции като "United" и "Lionheart" пък разграничават албума от "просто добър" и дават основните куки, за които паметта ни да се закачи, щом стане дума за този албум. Това, което сваля общото ниво, е излишното интро, неубедителният път към финала и общото усещане, че на места просто "можеше и с повече пауър" или "можеше и по-бързо". Макар че то аз винаги за това мрънкам...

+ + + + +
Симфоничен пауър, в който изобщо не се прекалява с оркестрациите и излишните украшения.
Епични, бойни, надъхващи хитове като "United", "Lionheart",  "Eternal Victory" и "Hero".
Запомнящи се композиции иоще по-любопитното - куп запомнящи се текстове.
Забележителна вокална работа от страна на Георг Нойхаузер.
Много яка обложка!

- - - - -
Поредното интро, което не носи абсолютно никаква стойност към изживяването.
На места определено можеше да се подходи с повече пауър и скорост.
Не особено убедителен финален поход.

IF YOU LIKE
Sonata Arctica, Avantasia, Divinefire, Narnia, Hammerfall, Myrath и др.

Автор: Testset
[7.5/10]

Majorvoice - A New Chapter

Posted by Today's Metal Crew On неделя, октомври 15, 2017 0 коментара

Стилът: Symphonic/Operatic/Gothic Metal
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: NoCut/SPV
Отнема: ~44 минути


Историята на Роналд Цайдлер е история за сбъднати мечти, подходяща за холивудски филм. Той не познава родителите си и расте, мечтаейки да не е сам и изоставен. Музикалната му мечта също не се сбъдва, макар че е оперен певец с плътен басов глас. И след поредното разочарование Роналд става... готвач. Един ден обаче, докато готви вечеря в бекстейджа за групата Mono Inc., си пее една от техните песни, която преди това е чул на саундчека. Вокалистът Мартин Енглер го чува и два часа по-късно Роналд пее като гост-изпълнител на сцената с Mono Inc. На следващия ден Роналд подписва договор за издаване на дебютния си албум. Мечтите явно наистина се сбъдват!

Днес Majorvoice издава дебютния си албум. В него 10 от 11 песни са кавъри, но така или иначе едва ли има по-добър начин за представяне на гласа на Рон от този. Точно затова и "A New Chapter" далеч не е просто поредният албум с кавъри - гласът ги прави специални и уникални. Така например моментално се откроява жестоката версия на "Wicked Game" (на Chris Isaak), където басът на Роналд придава съвсем нов живот на тази и без това култова песен от края на 80-те, а версията на друг култов евъргрийн - "Wonderful Life" (на Black), дори бе пусната като сингъл преди няколко месеца. Голямото бижу в албума обаче тепърва предстои - и то е кавърът на "Summertime Sadness" (на Lana del Rey)! Още с отварящото "I got my red dress on tonight" няма как да не си представим едричкия Рон в червена рокля, но няма и как да не си запеем въпросната песен и да открием, че всъщност ѝ знаем текста по някаква причина (опа...). И все бях чувал кавъри на тоя хит, но по-добър от този - никога! До края страхотно впечатление правят още два кавъра - този на "My Sick Mind TV" (на Mono Inc.), където Рон отприщва дори още по-смело гигантския си глас, както и този на "White Wedding" (на Billy Idol) - песен, на която сме чували около 8463 кавъра, но не и като този. Не ис такъв глас.

Останалите кавъри, включващи песни на Depeche Mode, The Cars, Dido и други, не блестят чак толкова много, а авторската "Shot in the Silence" е много готина, но звучи по-скоро като песен на Mono Inc., което обаче донякъде е разбираемо, тъй като мисля, че именно Mono Inc. са записали инструментала за "A New Chapter". В основната на всичко обаче навсякъде е гласът. Този нисък, басов, впечатляващо дълбок глас звучи страхотно, особено на фона на китари и оркестрации. В този проект има много хляб и искрено се надявам да го видя още по-развит в идните години, защото мъжки басови оперни вокали в метъла не се срещат всеки ден, а определено нямам против да чувам по-често нещо подобно.

+ + + + +
Гласът! Плътен, дълбок, басов оперен глас, какъвто рядко се среща в рок/метъл средите.
Просто страхотни версии на песни на "Summertime Sadness", "Wicked Game" и "White Wedding"! 
Кавъри, които далеч не са "просто поредните".
Единственият авторски трак е доста добър.

- - - - -
Близо половината кавъри чисто и просто не са добри колкото останалите.
Само една авторска композиция.

IF YOU LIKE
Mono Inc., Christopher Lee, Joachim Witt, Therion и др.

Автор: Testset
[N/A]

Абонамент за: Публикации (Atom)

    Още приятели