TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

Jorn - Heavy Rock Radio

Posted by Today's Metal Crew On събота, май 21, 2016 0 коментара

Стилът: Heavy Metal/Hard Rock
От/Год: Норвегия, 2016
Лейбъл: Frontiers Records
Отнема: ~57 минути


Албумът с кавъри изглежда като измамно проста задача. Както обаче неведнъж сме чували, задачата никак не е лека, особено във време, в което всеки с камера прави кавъри в YouTube, често на много професионално ниво. Затова ако ще правиш албум с кавъри, по-добре да направиш нещо велико с тях и да покажеш свои супер яки интерпретации, а не просто да си играеш на караоке. Уви, точно последното прави иначе брилянтният глас Йорн Ланде в закъснелия с около 20 години "Heavy Rock Radio".

На пръв поглед нещата изглеждат обещаващо. Кавъри на Iron Maiden, Deep Purple, Queen, Black Sabbath, Eagles, че дори и на Paul Stanley? Звучи супер! Но когато си пуснем албума, разочарованието идва мигновено. Още от първите китарни акорди в "I Know There's Something Going On" става явно, че звукът е морално остарял и че Йорн Ланде просто още веднъж ще ни показва какво може с гласните си струни. Знаем, Йорн, спокойно, голям глас си, никой не спори. Но толкова ли нямаше кой да ти каже, че изкуствено състареният звук отдавна е неприемливо решение, от което губят всички? Ех, колко по-хубаво щеше да звучи този кавър на "You're the Voice" на John Farnham, ако беше с читав звук... а и толкова му отива на Йорн да го пее! Защо обаче "Live To Win" на Paul Stanley звучи толкова старовремски, при положение, че това е песен отпреди 10-ина години и оригиналът е с по-добър звук и много повече заряд? От всички кавъри на култовата "Stormbringer" пък този е един от най-скучните. Изобщо пък не ми се коментират кавъра на "The Final Frontier" на Iron Maiden и "Hotel California". За последната с голяма сила важи, че ако не можеш да направиш нещо по-добро от оригинала, изобщо няма смисъл да се опитваш.

Сред малкото заслужаващи си кавъри в албума са тези на "Killer Queen" на Queen и "Die Young" на Black Sabbath. Именно тези два трака имат и различен микс и не разчитат на вече споменатия изкуствено състарен звук. Отвъд познанията и предположенията ми е обаче кой е решил, че е добра идея в един албум да се появяват композиции с различно качество на финалните миксове. Затова и малкото хубави моменти, съчетани с носталгията не могат да ме убедят, че "Heavy Rock Radio" си заслужава. Моят грозен съвет - преслушайте го някъде безплатно, след което си свалете само каквото ви хареса от него. Така или иначе няма да изгубите много, ако точно тази творба на Jorn липсва в колекцията ви.

+ + + + +
Гласът на Йорн Ланде продължава да е един от най-добрите на съвременната хеви метъл сцена.
Готини интерпретации на песните на Queen и Black Sabbath.
Става за разнообразяване, ако често слушате оригиналите и търсите нещо "по-така".

- - - - -
Събрани от тук и там композиции с различни миксове и преобладаващо лош, изкуствено състарен звук.
Повечето кавъри с абсолютно нищо не надграждат оригиналите.
Малоумната обложка е показателна за съдържанието.

IF YOU LIKE
Masterplan, Allen/Lande, Whitesnake, Deep Purple, Axel Rudi Pell и др.

Автор: Undepth
[4/10]

Lacuna Coil - Delirium

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, май 19, 2016 3 коментара

Стилът: Alternative/Gothic Metal
От/Год: Италия, 2016
Лейбъл: Century Media
Отнема: ~44 минути


Когато Lacuna Coil издадоха "Dark Adrenaline", много се кефех как групата си е върнала "тежкото" звучене. Ех, само ако знаех колко смешно биха звучали тези мисли, след като чуя какво има в "Delirium"! Считаният от много фенове за "леко ненужен" в групата Андреа Феро най-сетне се сети, че е време за промяна и използва момента, че групата смени трима свои членове, за да покаже какво може. На него се пада и честта да започне албума с поразителен рев - нещо, което вече хич не очаквахме да чуем.

С въпросния рев започва "The House of Shame", който моментално дава да се разбере, че това е най-добрият трак, който Lacuna са вадили в последните години. Но това е само началото! Промените в групата тепърва започват да се усещат. Най-напред промяната се усеща в китарите, които вадят един такъв тон... сякаш метълкор китаристи свирят алтърнатив и ню метъл - и това звучи добре! Когато Андреа пък отприщва крясъците си (все пак доста време ги е държал), мислите за метълкор и ню метъл отново се появяват, но Кристина Скабия е там и не само ни напомня какво точно слушаме, а дава и едно от най-разнообразните си вокални изпълнения досега. И докато "Broken Things" звучи като песен, написана през 2000-та (с всичките плюсове и минуси на това твърдение), то заглавната "Delirium" може би ще е големият хит в албума и вече предвиждам видео към него. Припевът е зверски масивен и въздействащ, а ефектът, леко напомнящ за семпъл от ориенталско пеене, на първо слушане звучи много странно и дори някак комично, но впоследствие може да се превърне и в любимата ви част от песента.

"Blood, Tears, Dust" продължава с още по-тежки груув китари, още ревове от Андреа и високо пеене от Кристина, "Take Me Home" леко разчупва ритъма, a "Ghost in the Midst" започва досущ като песен на модерна метълкор банда и поне аз се радвам, че Lacuna Coil са си направили този експеримент. И докато мрачната "My Demons" и "Claustrophobia" леко страдат от "синдрома на предпоследните песни", то "Ultima Ratio" затваря албума много силно и категорично, сякаш съчетавайки в себе си от всичко, което сме чули досега в "Delirium" - ревове, чисто пеене, бързо темпо, бавно темпо, електроника, насечени китари, отчетлив (да не кажа почти Korn-ски) бас, елементи на ню метъл, метълкор и... абе, да. От всичко.

С "Broken Halo" беше станало съвсем очевидно, че на Lacuna Coil им е нужна промяна и им прави чест, че са решили тя да е толкова явна, уверена и категорична. Тежкото звучене им отива много повече, а и дори с него те не са изгубили и грам от мелодичността си. Доказателството идва с песни като "The House of Shame", "Delirium" и "Ghost in the Midst", които възможно най-добре сочат пътя напред за групата. Не съм чел нито едно друго ревю за албума и нямам представа дали масово го хвалят или разкостват, затова не вярвайте сляпо на ревюта и чуйте сами "Delirium", за да откриете сами силните и слабите му страни. В него има и от двете.

+ + + + +
Наложителната промяна най-сетне се случи на много нива и определено е за добро.
Новият китарен звук в началото звучи малко странно, но впоследствие става ясно, че е добро решение.
Разнообразни песни + експерименти с различни стилове и настроение
Андреа Феро най-накрая се реши да извади тежката артилерия ревове и крясъци.
Кристина Скабия също впечатлява с вокални изпълнения, но тя кога ли не го прави?
Два-три ярко открояващи се хита.

- - - - -
Няколко отчетливо по-слаби и не чак толкова въздействащи композиции.
Тук-там има някои сегменти и текстове, които са прекалено "cheesy" дори за 2000-та година.

IF YOU LIKE
Evanescence, Delain, Deadlock, Nemesea, We Are The Fallen и др.

Автор: Testset
[8/10]

Unzucht - Kettenhund (EP)

Posted by Today's Metal Crew On вторник, май 17, 2016 0 коментара

Стилът: Industrial/Gothic Rock/Metal/NDH
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: Out of Line
Отнема: ~21 минути


Следя изкъсо кариерата и напредъка на Unzucht от първото им EP досега и периодично си пускам "Kettenhund", докато чакам нов албум. И тъй като бях в настроение за писане на нещо по-кратко, реших да споделя с вас защо именно това EP може да е началото на една добра промяна за Unzucht. Те винаги са се опитвали да балансират между готик рока и индъстриъл метъл/NDH звученето, като второто определено им отива много повече. Тук те сякаш тестват нагласите на феновете си, пускайки една от най-тежките си песни досега.

 Тази обложка предразполага към нещо здраво, тежко и агресивно. И щях да съм много разочарован, ако зад нея се криеше просто поредният готик трак. За щастие заглавната "Kettenhund" звучи точно така, както им се иска на феновете на по-тежката музика. Парчето започва с режещ риф, крясък и скоростен, набиващ ритъм. Куплетите залагат на повече NDH, след което бързият ритъм и агресията се връщат, а не толкова ярко изразеният припев вкарва добра доза мелодичност. Следващата "Ein Tag wie jeder andere" звучи като по-праволинеен готик рок с електроника, но средно бързото темпо, тежкият китарен звук в припева и своеобразният брейкдаун след средата не позволяват да скучаем или да се питаме "Абе това не е ли прекалено леко?", както често се случваше в досегашните албуми на групата.

 Тъпото е, че тъкмо се настроих да чуя още от това втежнено звучене на Unzucht, когато започнаха ремиксите. От 5 песни в EP-то, 3 са ремикси, като от тях само този на FunXForce си заслужава, докато този на Die Krupps звучи като скалъпен за точно 10 минути, а този на Randolph's Grin е направо неслушаем. Все пак оставам с добри впечатления от същинската нова музика е EP-то и искрено се надявам в бъдещия студиен албум на Unzucht да преобладава именно това втежнено "Kettenhund" звучене.

+ + + + +
Втежнено звучене, което много повече отива на Unzucht.
Дори в по-"готик" ориентирания трак няма лигоч и скука.
Един много читав ремикс

- - - - -
Два много нечитави ремикса.
Съдържанието на нова музика спрямо ремиксите е прекалено малко.

IF YOU LIKE
Unheilig, Stahlmann, Down Below, Megaherz, Rammstein, Die Krupps и др.

Автор: Testset
[N/A]

Six Feet Under - GYC4: The Number of the Priest

Posted by Today's Metal Crew On неделя, май 15, 2016 0 коментара

Стилът: Death 'n' Roll
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Metal Blade Records
Отнема: ~52 минути


Представяли ли сте си някога как биха звучали големите хитове на Iron Maiden и Judas Priest, изгрухтяни от Крис Барнс? Да? Не? Може би? А представяли ли сте си някога как Крис Барнс би изгрухтял не чак толкова големите хитове на Judas и Maiden? Не сте? Защо, да не би просто никога да не сте виждали смисъл Крис Барнс да грухти в цял албум с кавъри на Judas и Maiden? А ако случайно Six Feet Under издадат такъв албум и му нарисуват обложка на Paint?

Six Feet Under някога ми беше една от любимите дет метъл банди. И до днес с кеф си пускам всички албуми до "True Carnage", че даже и силно недолюбвания "Bringer of Blood". Пускам си и първия "Graveyard Classics", защото в него наистина има яки кавъри. Следващите издания от поредицата обаче са меко казано ненужни и грубо казано жалки. След неслушаемото изгрухтяване на целия "Back in Black" на AC/DC и пълния с не особено популярни песни на известни групи трети диск от поредицата, днес SFU ни представят сборник с кавъри на не особено известни песни на Judas Priest и Iron Maiden. В диска няма нито един от големите хитове на двете групи, ако не броим може би "Night Crawler". Ако очаквате обаче "Fear of the Dark", "Painkiller", или който и да е друг от наистина (ама наистина!) големите хитове на тези две легендарни хеви метъл банди - ще ви се наложи да почакате поне до "Graveyard Classics 5". Или 6. Или 15. Все някога ще стигнем и до него.

Началното любопитство от това да чуем как биха звучали Judas, ако Крис Барнс им беше вокалист, изчезва почти веднага след отварящата "Night Crawler". Следващите две песни звучат по абсолютно същия начин - Крис Барнс грухти монотонно и все по-очевидно се мъчи. В ужасяващия припев на "Invader" вече ще е логично да спрете мъките (и неговите, и своите) и да не си губите времето в слушането на още 32 минути от същото. Но ако все пак държите да слушате как Крис Барнс грухти в една тоналност, докато нотите зад него се менят - заповядайте. А ако и "The Evil That Men Do" не успее да ви откаже, значи или имате нерви от стомана, или сте по-напушени от самия Крис, или просто наистина много силно предпочитате дет метъл пред хеви метъл и това цял живот е било единственото, което ви е спирало да харесвате Maiden и Judas.

Този албум е поредният тотален провал в поредицата и нямам много добри думи, които да хвърля към него. Събрах една шепа хвалебствени фрази като "солиден китарен звук" и "добри инструментални интерпретации на оригиналите", но не успях да изтръгна повече. Тъжно е да виждам как една някога страхотна банда и един някога страхотен дет метъл вокалист правят недоразумения като това. А ако случайно някой не е чак такъв бесен фен на двете групи, нищо чудно да не разпознае нито една от песните и да реши, че SFU просто тотално са изплякали и са направили най-напушения си и неадекватен албум досега.

+ + + + +
Солиден китарен звук.
Нелоши инструментални терпретации на оригиналите.
Грухтежите на Крис Барнс на места звучат "като едно време", което е учудващо и готино.

- - - - -
Светът нямаше нужда от този албум.
Крис Барнс грухти монотонно непопулярни песни на Judas и Maiden в продължение на 52 минути.
Поредният провал от тъжната и неадекватна караоке поредица.
Чести разминавания между инструментала и очевидно объркания Барнс.
Обложката изглежда като правена на Paint от Windows 98.

IF YOU LIKE
Debauchery, Torture Killer, Iron Maiden, Judas Priest, Cannibal Corpse и др.

Автор: Undepth
[2.5/10]

Pierce The Veil - Misadventures

Posted by Today's Metal Crew On петък, май 13, 2016 1 коментара

Стилът: Emocore
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Century Media
Отнема: ~44 минути


Докато този нов албум на Pierce The Veil стане възможен за издаване, минаха 4 години. Това е доста време, особено когато фенбазата ти се състои предимно от подрастващи. Не го казвам като нещо лошо, а като факт. За 4 години тийнейджърите се превръщат в зрели хора, или ако не друго, то поне значително се променят. Затова и за бандата, и за страничните наблюдатели (като мен) вероятно е било любопитно как ще реагират феновете на "Misadventures". И те, очевидно, го приемат повече от добре.

В основата си "Misadventures" си е все същият Pierce The Veil албум, лъкатушещ на границата между емокора, пост-хардкора и поп-пънка. Тази основа обаче е надстроена с по-солидно звучене, повече емоция, малко повече привидна зрялост и малко повече театралност. С други думи, формулата "същото, но различно" важи и това е за добро. С "Dive In" моментално се потапяме в атмосферата на албума, а брейкдаунът на 3:30 ни подсеща, че освен да са супер мелодични, PTV знаят как да разплят и някой мош. "Texas Is Forever" затвърждава впечатлението, че групата не се е изгубила по дългия път към новия албум и удря със скоростно темпо. Първата по-сериозна промяна се усеща в сякаш излязлата от 90-арска high school роматична комедия "Floral & Fading" и това е някак... дразнещо, благодарение най-вече на разлятото (и доста лигаво) пеене на Вик Фуентес и ужасяващо слабия текст на песента.

Средата на албума идва и отминава, но така и не се появява нещо по-добро от отварящия трак. С "Gold Medal Ribbon" се удря дъното, а "Bedless" спасява положението, тъй като звучи много подходящо за разпляскване на публиката и затваряне на лайв шоу - и PTV би трябвало да се възползват от това завбъдеще. Вместо обаче да затвори и албума, тя бива следвана от два пълнежа - посредственият поп-пънк "Sambuka" и сякаш излязлата от същата 90-арска high school романтична комедия "Song For Isabelle".

Няма какво да се лъжем - това е албум за тийнейджъри и не виждам с какво би могъл да докосне някой зрял човек. Pierce The Veil са си същата група и макар да се движат в крак с времето, продължават да търсят аудитория от същата възрастова група. "Misadventures" е свеж, мелодичен и до голяма степен приятен за слушане, но ако досега не сте станали болни фенове, няма да станете и сега. И както съм сигурен, че феновете ще се влюбят в него, така съм сигурен и че за безпристрастното ухо албмът е лесно забравим и само 2-3 песни в него съдържат наистина запомнящ се елемент. Лошото е, че най-доброто в албума се изчерпва още в първите му 5 минути и нататък следват 39 минути чакане с разочароващ край.

+ + + + +
Голямото чакане завърши успешно след 4 години и добър (от фенска гледна точка) албум.
Основното звучене е запазено и забележимо "ъпгрейднато".
Тогава, когато PTV експериментират с нови неща, им се получава.
Отварящият трак е сигурен хит.

- - - - -
След отварящия трак не се появява песен, която да звучи по-добре.
Лесно забравим, особено ако си извън целевата възрастова група.
Прекалено лек и нерядко минаващ границата на лигавенето.
Вик Фуентес продължава да звучи, да се държи и да изглежда като 13-годишен, макар да е на 33.
Няма ги наистина готините мелодии и експерименти като, да речем, испанската китара в "Bulls in the Bronx".
Абумът често звучи като саундтрак към изтъркана 90-арска училищна романтична комедия.
В 99 от 100 случая ще спечелите повече, ако си пуснете нещо на In Fear And Faith вместо това.

IF YOU LIKE
Sleeping With Sirens, Falling In Reverse, Alesana, In Fear And Faith и др.

Автор: Stahley
[5/10]

Paradox - Pangea

Posted by Today's Metal Crew On сряда, май 11, 2016 2 коментара

Стилът: Thrash/Speed/Heavy Metal
От/Год: Германия/Гърция/Словения, 2016
Лейбъл: AFM
Отнема: ~60 минути


Цяло чудо е, че Paradox продължават да съществуват, особено след непрестанните промени в състава и здравословните проблеми на единствената константа в групата - Чарли Щайнхауер. Още по-голямо чудо е, че новият албум не само съществува, ами и хич не е лош. Съставът, с изключение на Чарли, е изцяло различен от този, записал "Tales of the Weird" през 2012-та и вече включва двама гърци и един словенец. Затова не е кой знае колко чудно, че звукът на групата осезаемо се е променил, като за това спомага и променената (но не за добро) продукция.

"Pangea" звучи като класически траш албум, без обаче изкуственото "състаряване" на звука да се натрапва и дразни. Продукцията не е добра и често се чува дори неприятно пращене, но то надали е там нарочно. То също обаче не пречи особено на изживяването, тъй като бива заглушено от мощни траш рифове, които ни връхлитат още от самото начало с "Apophis" и "Raptor". Именно в "Raptor" ми е и един от любимите моменти в албума, когато на 3:17 насъбраното в предните секунди напрежение избухва в бърз и зверски разкуфяващ инструментал с открояващ се бас и ме кара да се връщам към най-добрите години на германския траш. Същата песен притежава и един от най-мелодичните припеви в албума. Още класически траш се опитва да отвява перчеми и мозъци в "Ballot or Bullet", след която идва времето на дългите тракове.

Още преди средата на албума дължините на песните рязко се увеличават. "Manhunt" (7:33) започва залъгващо като 80-арска хард рок балада, но скоро избухва в простичък, но здрав траш. 7-минутната "Pangea" също започва бавно и избухва, показвайки че е достойна да бъде заглавна песен. Бавното начало на близо 8-минутната "Vale of Tears" обаче не е залъгващо - тя започва да се разгръща чак към третата си минута, но го няма това рязко преминаване от бавни китари без дисторшън в скоростен траш. Paradox пак ни пускат старата въдица с "Alien Godz" (6:41), но вече не се хващаме толкова лесно. На "El Muerte" обаче няма къде да избягаме - Paradox ни изпращат за финал с още скоростен траш, но не и с много убедителен припев. При повторното завъртане на албума пък се усещам, че има и една песен, озаглавена "Cheat & Pretend", която обаче звучи уморено и предизвиква прозявки - неслучайно ми е мнинала покрай ушите на първо слушане.

Колкото и да съм доволен, че Paradox не се предават и че са направили още един як албум, не мога да не изразя разочарованието си от продукцията. Пукането и пращенето може да е било нещо приемливо преди 30 години, когато групата се появява на бял свят, но не и през 2016-та. Отделно, не мисля, че някой ще се изненада от нещо кой знае колко оригинално, неучвано, или поне брилянтно в "Pangea". Това е просто един добър траш албум, който можеше да е дори по-добър, ако бе с по-добра продукция.

+ + + + +
Чарли и Paradox не се предават и продължават въпреки купищата препятствия.
Як класически траш/спийд/хеви метъл без никакви претенции и обяснения.
Цял час материал и много моменти, на които да си откъснеш врата от куфеене.

- - - - -
Неодизпипана продукция, виновник за лошия и често пращящ и пукащ звук.
Без някакви неучвани проблясъци на брилянтност и оригиналност.

IF YOU LIKE
Mystic Prophecy, Annihilator, Iced Earth, Testament, Shadowbane и др.

Автор: Undepth
[7/10]

Issues - Headspace

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, май 09, 2016 3 коментара

Стилът: Progressive/Pop/Funk/R&B/Post-Hardcore
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Rise Records
Отнема: ~44 минути


За дебютния албум на Issues спорихме с колегите - ревюто обективно ли трябва да бъде или субективно. И сега пак така. Защото обективно погледнато, "Headspace" е безкрайно интересен и музикантски албум, съчетаващ невъзможни за съчетаване жанрове, а Issues може би са нещо като пионери на едно изцяло ново приятелство между популярната и тежката музика. Субективно погледаното обаче, това е най-лигавата, дразнеща и претенциозна музика, на която съм попадал в последните години. А вече съм слушал "The Astonishing" на DT (прощавай, колега Quiksilver).

"Headspace" не е много по-различен от едноименния дебют на групата - вокалистът Тайлър Картър се вживява дори още по-силно като незаконния син на Майкъл Джексън, Джъстин Бийбър и Бруно Марс, а смесицата от поп, рап, R&B, фънк, метъл и пост-хардкор този път звучи дори още по-бозаво. Екстремният вокалист Майкъл Бон вече почти няма работа и крясъците му са там по-скоро като някакво досадно задължение, отколкото като съществена част от музиката на групата. Чистите му вокали пък са в пъти по-добри от тези на колегата му. Или ако не по-добри, то поне 361599 пъти по-приятни за слушане от скимтенето на Картър.

Достатъчно е да чуете само откриващия сингъл "The Realest" и ще можете лесно да прецените дали Issues са за вас или не. Често срещаните опции са две - едната е да си кажете "Уау, баси, това е адски добро", а другото е да спрете преди края с болки в слепоочията и да се възмутите гласно на тема "накъде отива тая музика". И в двата случая обаче ви гарантирам, че това, което ще чуете, е объркващо. Нататък си струва да чуете още няколко песни: "Yung & Dum", в която се чува колко по-добре се справя всъщност Майкъл Бон с чистите вокали; "Flojo", за да разберете най-сетне защо в тази група е нужно да има "скречист" на пълен работен ден; "Hero", за да чуете как Тайлър Картър успява в една песен да ви представи всичките си вокални умнения, включително и най-жалкия фалцет, който някога сте чували (и евентуално да повърнете неволно); "Blue Wall", за да чуете най-сетне една добра и сравнително песен в тоя албум.

Този албум беше болезнено изживяване дори за безкрайно отворен към експерименти фен на тежката музика като мен, а не искам да си помислям как биха му реагирали редовите метъл фенове. Това обаче не ми пречи да призная, че такава музика не се среща всеки ден и че Issues правят нещо наистина различно и иновативно. Не ми пречи и да ви препоръчам да чуете албума, защото знам, че за много хора това чудо може да се превърне в новата им любима музика. Но аз съм субективен гъз и от "Headspace" физически ми се гади.

+ + + + +
Иновативна смесица от почти напълно несъвместими жанрове.
Музикантски инструментал с непрестанни промени в темпото и ритъма.
Нещо различно от всичко останало.

- - - - -
Трудно поносимо участие на Тайлър Картър и неговото поп/рап/R&B пеене и скимтене.
Вокални партии, достойни за Майкъл Джексън, Джъстин Бийбър и Бруно Марс.
Екстремните вокали са адски малко, тежката музика също сериозно отстъпва на лигнята.
За всеки случай трябва да се слуша върху моноблок с леген пред вас.

IF YOU LIKE
Woe Is Me, Sleeping With Sirens, Michael Jackson, Justin Bieber, Bruno Mars и др.

Автор: Undepth
[3/10]

Whispered - Metsutan

Posted by Today's Metal Crew On събота, май 07, 2016 0 коментара

Стилът: Epic Melodic Death Metal
От/Год: Финландия, 2016
Лейбъл: Inverse Records
Отнема: ~55 минути


Скандинавски мелодет с японски мотиви и тематика? Ако това не ви звучи любопитно, значи е време да си направите преоценка на музикалните приоритети и да вземете да чуете Whispered. Сега изглежда като идеалното време за целта - групата тъкмо издава третия си албум, който е не само най-добре звучащия им досега (най-малкото откъм продукция), но и по нищо не отстъпва на предшествениците си. И нека ви улесня - представете си как би звучало в общи линии незаконното дете на Wintersun и Galneryus и ще добиете представа какво горе-долу ви очаква в "Metsutan".

Whispered са от онези групи, които могат да са епични и без купища помпозни оркестрации и симфонии (макар да се срещат и малко такива). Точно затова "Metsutan" изобщо не звучи натруфен или прекалено бомбастичен - просто здрав, студен, буреносен финландски мелодет с японски мотиви. Чисто технически, Whispered показват повече от завидни умения зад инструментите си, но не се отплесват в гъзареене "вижте какво мога", благодарение на което липсват "празни" движения и композициите са възможно най-стегнати.

Всичко започва с кратко интро (което адски много ми напомня за саундтрака на играта "Tenchu: Birth of the Stealth Assassins") и здравия тупаник "Strike!", от който ще ви стане ясно и каква музика ви чакат нататък из албума. А именно - това, което ви е обещано - скоростен, епичен мелодет с явни японски мотиви и страхотни мелодии. И ако скоростта не ви е била достатъчно, не губете надежда - следващата "Exile of the Floating World" вдига оборотите почти двойно в началото си, а след това темпото ѝ се променя неколкократно. Окей, скоростта е ясна, ами епичното къде е, не може ли повече? Може. Идва дългата 7:30 минути "Sakura Omen" и ви казва - искахте епично, ето ви епично. Вярно, до известна степен напомня за нещо, което Children of Bodom вече са правили, но това не пречи. И без това идва следващата "Kensei", която е с точно 2 минути по-кратка, но е събрала в себе си дори повече епичност и е един от личните ми фаворити в албума.

Във втората половина на "Metsutan" Whispered сякаш повече се забавляват и експериментират със смените на темпото, разчупените ритми и китарните сола. С изброените са пълни "Our Voice Shall Be Heard" и 8-минутната "Tsukiakari", докато "Victory Grounds Nothing" ни подготвя за финала с ново отвяващо вдигане на оборотите и епични мъжки хорове. Подготовката си струва, защото за финал е оставена повече от 11-минутната "Bloodred Shores of Enoshima". Макар реално да можеше да е само 9 минути, това пак е един доста дълъг трак, подходящ за закриване на такъв епичен албум. Оркестрациите най-сетне се включват смело, а постоянните промени в темпото, гласът на разказвача и напрегнатото очакване загатват, че Whispered са си свършили работата добре и крайният резултатът е подобаващо епичен. Което, всъщност, важи за целия "Metsutan".

+ + + + +
Епичността е постигната без купища оркестрации, симфонии и извънредна бомбастичност.
Много техничен и умел, но ненатрапващ се с излишна показност на уменията инструментал.
Скоростен, високооборотен, отвяващ и когато се налага - бавен и мрачен.
Чести промени в темпото и настроенията, които поддържат интереса жив през цялото време.

- - - - -
Малко странно интро и една ненужна интерлюдия към края.
На места се чуват доста прилики с групи като Children of Bodom и Wintersun.

IF YOU LIKE
Wintersun, Children of Bodom, Frosttide, Kalmah, MPE, Blackguard и др.

Автор: Undepth
[8/10]

Suidakra - Realms of Odoric

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, май 05, 2016 0 коментара

Стилът: Melodic Death/Folk Metal
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: AFM
Отнема: ~45(+2) минути


Отдавна слушам за проекта на Аркадиус и художника Крис Фервимп, който трябваше да носи името "Realms of Odoric", кръстен именно на една от творбите на художника. Не знам дали аз нещо не съм разбрал, но помня, че дори имаше специална FB страница, посветена на проекта, а сега това се оказва заглавие за новия албум на Suidakra. В крайна сметка албумът е нещо като саундтрак към сътвореното с общи усилия от Аркадиус и Крис изкуство. Объркващо е, а и надали ви интересува толквоа, колкото музиката зад иначе супер яката обложка. Затова по същество.

Албумът започва като типичен Suidakra албум. Даже, всъщност... не чак толкова добре. "Realms of Odoric" започва направо неубедително - с интро и две нелоши, но предвидими и средняшки мелодет/фолк парчета - "The Serpent Within" и "The Hunter's Horde". След тях пък има нещо, което аз наричам "второ интро", защото звучи така, сякаш албумът започва наново, само че с нелепо и хаотично интро. И тъкмо пуснах първата си прозявка и си казах "Тоя албум по-добре верно да почне отначало с нещо по-хубаво" и... се случи точно това. Звученето се промени осезаемо и "Realms of Odoric" сякаш най-сетне започна. Това второ, свежо начало дойде с "Undaunted" - супер мелодичен трак, в който се включват гайди и пеещата от години със Suidakra гост-вокалистка Тина Щабел, на която са възложени всички вокали в песента. Това ми се стори малко странно в началото, но много скоро в главата ми трайно се беше загнездил адски зарибяващият припев "Our father sacrificed in vain, our burning city lost in flames, our funeral pyre lights the sky, our blood must never ever dry...".

Погледнах за всеки случай дали все още слушам същия албум и продължих напред с "Lion of Darcania" - тежък, епичен и силно разкуфяващ трак, изпят почти изцяло с екстремни вокали (ревове), които обаче също някак успяват да са мелодични в припева. "Pictish Pride" залъгва в началото си, че ще е балада, но постепенно се разгръща до нещо много повече от това, а към екстремните вокали се присъединява едно нарастващо многогласие, което става наистина красиво към края на композицията. Вече надъхан, очаквах от "On Roads To Ruin" също да се разгърне до нещо фантастично, но за съжаление куплетите в песента са само инструментални - сякаш групата е нямала време да ги запълни с вокално съдържание. Албумът отива към епичната си развръзка с напрегнатата "Dark Revelations", но рязко сменя настроението с акустичната, но адски красива "Braving the End", която и най-силно ще ви удари в емоциите, при това без да е просто "балада".

Всичко свърша (или по-точно можеше да свърши) на висока скорост с гайдите, оркестрациите, открояващия се бас и мачкащите рифове в "One Against the Tide", но след нея има две аутрота (явно за да отговарят на двете интрота). "Cimbric Requiem" е красив акустичен инструментал, а "Remembrance" се води бонус трак, който обаче е дълъг малко над 2 минути и също е предимно инструментален, поради което не мога да разбера какво носи на албума, освен две допълнителни минути.

В крайна сметка, ако махнем интродукциите и аутротата, ни остават 37 минути метъл, което е супер. На мен и това ми стига, за да остана много доволен, защото през поне 30 от тези 37 минути направо ме отвяха. Затова, въпреки няколкото странни решения и не особено убедителното начало, оставям на "Realms of Odoric" една учудващо висока дори за самия мен оценка. Чуйте това чудо щом излезе, ще бъдете приятно изненадани, независимо дали сте фенове на Suidakra от 100 години или ги чувате за първи път.

+ + + + +
Епичен, мелодичен и надъхващ албум - особено от 5-ия до 11-ия трак.
Идеално включващи се гости като Тина Щабел, Матиас Цимер (Perzonal War) и Саша Асбах (Fall of Cathrage).
Чист и органичен звук, примесен с адекватно количество оркестрации и фолклорни мотиви.

- - - - -
Албум с две интрота и две аутрота не бях чувал, ама ето, явно има.
Не особено убедително начало с песни, които тук обичаме да наричаме "прекалено средняшки".
Липса на вокали на места, където очевидно трябва да има такива.
 
IF YOU LIKE
Wolfchant, Thyrfing, Eluveitie, Blackguard, Black Messiah, Wintersun и др.

Автор: Undepth
[7.5/10]

Gorgon - Titanomachy

Posted by Today's Metal Crew On вторник, май 03, 2016 0 коментара

Стилът: Epic Symphonic MDM
От/Год: Франция, 2016
Лейбъл: -
Отнема: ~41 минути


Дебютни албуми от такъв калибър са рядкост. Gorgon звучат като група с гигантски опит и супер епичният им първи албум "Titanomachy" ще ви убеди в това още с началните си акорди. "Titanomachy" е концептуален албум, базиран на гръцката митология и в частност на 10-годишната война между богове и титани, която води до създаването на боговете и хората във вида, в който са ни известни днес.

За да добиете първоначална представа за епичността на албума, най-напред ще е добре да видите обложката. Зад нея се крие подобаващо епичен материал, който феновете на групи като Wintersun и Fleshgod Apocalypse определено трябва да чуят. Албумът звучи много професионално и "високобюджетно", симфоничните партии са бомбастични и използвани с голям размах, а основният инструментал е изчистен и не се губи в микса въпреки многото симфонии. Музиката е предимно скоростна, китарите са тежки и плътни, барабаните често са в бясно дет метъл темпо, а вокалите са изцяло екстремни.

От общо 8 композиции, само 6 са същинските такива, тъй като "Oros Orthys" ("Όρος Όθρυς", планината Отрис) е интро, а "Oracles" - интерлюдия. Но макар да са малко, песните компенсират с дължина и най-вече - с качество. Битката започва на високи обороти в 6-минутната "Arising Thunderlord", от която се придобива и ясна представа какво ще се случва нататък. Следващата "Valley of Redemption" намалява темпото и може би затова ми се струва като най-слабата в албума, което обаче би било обидно да се каже, тъй като сама по себе си песента е много добре построена и готина. След нея обаче идва друг 6-минутен епос - "Ashes and Blood". Скорост, ярост, максимално ниво на симфонична епичност и един мачкащ риф след първата минута, който ще трябва да върнете и изслушате няколко пъти, за да му се наситите. Някак героично и бойно звучи и "Titans Unleashed", a "Everlasting Flame of Olympus" може и да запова бавно и напрегнато, но рязко избухва в отвяващ, свръхбърз бластбийт, който ще ви развее перчема неведнъж в рамките на 5-те минути на песента.

Финалът идва с 11-минутният епос "Elysium", в който се минава през няколко вида темпо и постоянно покачващи се нива на епичност, като своеобразна кратка почивка има чак някъде към 8-ата минута. С това "Titanomachy" свършва и те оставя гладен за още. Такъв качествен продукт, особено идващ от дебютираща група, се среща рядко и ми се струва, че Gorgon ще бъдат обект на все по-голям интерес завбъдеще - и от феновете на епичния екстремен метъл, и от големите европейски лейбъли.

+ + + + +
Учдуващо добър и наистина епичен дебют.
Инструментал и вокали на високо ниво, с (поне привидно) високобюджетна продукция.
Отвяващата скорост, мощни симфонични партии, надъхващи рифове и страхотна атмосфера.
Съдържанието напълно отговаря на епичността на обложката.

- - - - -
Реално погледнато, колкото и да са дълги, същинските песни са само 6.
Макар и добре направен, албумът не изненадва много.
 
IF YOU LIKE
Wintersun, Fleshgod Apocalypse, Septicflesh, Allegaeon, Equilibrium и др.

Автор: Testset
[8/10]

Великден е!

Posted by Today's Metal Crew On неделя, май 01, 2016 0 коментара


Всички си показаха яйцата, та решихме и ние. Стана обаче толкова сакато с тоя надпис, че решихме да ви го покажем под формата на нещо светещо и абстрактно. И решхме, че е яко. В общи линии.

Истината е, че го слагаме тук, просто защото искаме да ви поздравим с празника. Дори да не сте християни и да не се вълнувате от въображаемите приятели на другите хора, по всяка вероятност пак боядисвате яйца, ядете агнешко и козунаци, жулите вино и празнувате. Така че без да сме политически коректни ви казваме:

Христос воскресе!

Пък ако щете вярвайте! :D

 

- TMB

Абонамент за: Публикации (Atom)

    Още приятели