TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

After The Burial - Dig Deep

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, март 21, 2016 0 коментара

Стилът: Metalcore
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Sumerian Records
Отнема: ~39 минути


На After The Burial никак не им беше леко в последно време. Китаристът им Джъстин Лоу не успя да се справи с параноята си и след като обяви напускането си с параноичен пост във фейсбук, изчезна. Не след дълго бе открит мъртъв (вероятно самоубйство) и с това се появи въпросът дали After The Burial ще продължат да правят музика без него. Отговорът беше даден максимално бързо и ето, че днес пред нас е "Dig Deep" - новият албум на групата.

Отварящата "Collapse" задава настроението и звученето за целия албум с изключително ниско настроени китари, типични най-вече за джент-групите, агресивни ревове, насечени рифове и малко по-технични втори китари. Смазващият брейкдаун в края ѝ дава път на "Lost in the Static" - много странен трак, в който ритъм китарата нарочно държи една и съща нота през цялото време, а резултатът е неочаквано смазващ. "Deluge" леко разчупва нещата с по-динамична китарна работа, докато "Heavy Lies the Ground" вдига оборотите двойно и заедно с дори още по-бързата "The Endless March" са сред най-тежките и най-добри откъм китарна работа композиции в албума. За финал "Sway of the Break" ни изпраща с малко повече мелодичност.

"Dig Deep" няма да ви предложи нещо неочаквано, но със сигурност ще успее да ви разкуфее и нахъса, дори да сте скептично настроени към този жанр. Албумът изглежда простичък, но това изобщо не му пречи да е повече от задоволителен, като не го казвам само от някакво криворазбрано уважение към трагедията, сполетяла групата. Такова със сигурност изпитвам, но не то е главната причина "Dig Deep" да ми допадне чак толкова. Както се казва - добрият резултат в случая е постигнат с "много леки движения".
+ + + + +
Бързо стъпване на крака след трагедията, която сполетя групата.
С леки движения са сътворени няколко смазващи композиции.
Огромни дози енергия, хъс, агресия и тежест.

- - - - -
Нищо кой знае колко изненадващо като цяло.
Еднаквеещите ритъм китари дават усещане за еднообразие.
 
IF YOU LIKE
Within The Ruins, Veil of Maya, Erra, Structure, Elitist, Born of Osiris и др.

Автор: Stahley
[7/10]

Babymetal - Metal Resistance

Posted by Today's Metal Crew On събота, март 19, 2016 0 коментара

Стилът: Modern/Dance/Power Metal/J-Pop
От/Год: Япония, 2016
Лейбъл: earMUSIC
Отнема: ~54 минути


С хипстърска гордост припомням, че когато написах ревюто си за дебютния албум на Babymetal, трите непълнолетни японки все още не бяха хит, защото 9GAG още не им беше донесъл милиони гледания. Въпрос на време беше обаче те да се превърнат в хит и след като това логично се случи, а групата обиколи света и свири на всякакви големи фестивали, работата над втория албум започна с пълна пара. И ето, че на 1 април излиза "Metal Resistance". Въпросът е дали Babymetal не са изгубили хитовия си привкус и дали не са били просто еднодневка, на която да попаднеш случайно, докато търсиш в нета "непълнолетки японки с къси поли и дълги чорапи". И няма да питам защо си търсил точно това.

За мен обаче Babymetal е любопитно метъл събитие, на което гледам не просто като на фактора "Уау!", а като на сериозен метъл продукт. И макар да е ясно, че музиката се свири от професионални музиканти, а трите сладура са само лица и един вид танцьорки, досущ като в типична японска idol група, не могат да бъдат отречени безспорните достойнства на тази музика. Инструменталът наистина е дело на различни професионалисти, като в определени песни ясно си личи почеркът на Dragonfroce, а в други мога само да гадая коя японска банда е помагала. Вече пълнолетната основна вокалистка Сузука Накамото пък пее с изключително красив глас, който би паснал идеално и на по-сериозен пауър метъл проект.

Албумът започва с "Road of Resistance", която моментално започва да отвява перчеми с високоскоростен Dragonforce-ски риф (Херман Ли определено свири в тоя трак), като именно тук идва и и потвърждението на думите ми, че Сузука Накамото се справя прекрасно и като пауър метъл вокалистка. Следва сингълът "Karate", чийто текст няма да ви е никак трудно да научите, тъй като в общи линии през цялата песен се повтаря един и същ припев, придружен от два реда "куплети". Хитасура сейя-сойя, татака-рум-да, кобуши йо мото, кокоро во мото, зенбу-зенбу тогису-маш-те... мада-мада сейя-сойя, татака-рум-да, канашику натте, тачиагаре накуйнате мо... оп, отнесох се, извинете, ама няма как - припевът е адски зарибяващ.

Веднага след урока по карате обаче идва и първото леко разочарование. "Awadama Fever" започва с прекомерно силен електронен лийд, последван от доста по-тих микс. Така остава впечатлението, че някъде по трасето е станала някаква грешка, макар игривият припев и тежкият индъстриъл брейкдаун да замазват положението сравнително добре. Следващата "Yava!" звучи дори по-зарибяващо и съчетава модерността на електро метъла с раздвижващата сила на ска-та, само че без тромпетите. "Amore" връща пауър метъла на преден план, "Meta Taro" звучи като нещо средно между пионерска песничка и скандинавски фолк метъл, а "From Dusk Till Dawn" е почти изцяло инструментал трак, което е малко ненужно. Щях да се впечатля, ако го бяха изсвирили трите момичета, но без тях просто се губи идеята на Babymetal. Втората половина на албума продължава не много по-силно с "GJ!" и тежката, но досадна "Sis. Anger" (явно някаква неразбираема за мен препратка към "St. Anger" на Metallica). Чак към финала започва отново да става интересно с красивата балада "No Rain, No Rainbow" и авангардният прогресарски пауър епос "Tales of the Destinies", на който бих дал приза и за най-добра композиция в албума. За финал след финала е оставена и английска версия на "The One", което не е лоша идея, защото май за пръв път чуваме Babymetal на английски именно тук.

Харесвам "Metal Resistance" повече от "Babymetal", въпреки че там продължава да бъде най-добрата им песен досега ("Megitsune"). Може би защото като цяло "Metal Resistance" е много по-стегнат и изпипан от дебютния албум, но и не по-малко разнообразен. Междужанровите скокове на са чак толкова големи, колкото бяха в "Babymetal", но пък почти я няма и странната разлика в качеството на продукцията на различните композиции. Уви, такава продължава да се усеща на много места и това е дразнещо, но не и непоносимо. Пък и няма как да се правим, че не виждаме, че това е един много странен проект, към който просто не може да се подходи като към която и да е друга метъл група. Затова пренебрегвам някои забележки, които по принцип бих отправил и "оставям децата да се радват". Защото Babymetal са си деца и дори не мога да си представя колко труд полагат и как изобщо се справят с всичките си задължения около хитовата си група.

+ + + + +
Групата все още е хитово явление, на което дори се появиха редица (неуспешни) копия.
Много разнообразни по стил и настроение композиции.
Основната вокалистка Сузука Накамото пее все по-добре.
Личи си, че за направата на инструменталите са ползвани доказани професионалисти.

- - - - -
Някои от инструменталите имат прекалено различно звучене и различен мастеринг, което е дразнещо.
Албумът звучи като купчина от случайно събрани песни, отколкото като завършен продукт.
Момичетата в Babymetal са все още деца и не мога да си представя под какво напрежение са.
 
IF YOU LIKE
Band-Maid, Pritz, Dragonforce, Girugamesh, Galneryus, Ladybaby и др.

Автор: Testset
[7/10]

Asking Alexandria - The Black

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, март 17, 2016 0 коментара

Стилът: Metalcore/Post-Hardcore
От/Год: Англия/Украйна, 2016
Лейбъл: Sumerian Records
Отнема: ~48 минути


Ето, че можело - Asking Alexandria не се предадоха и вадят нов албум без вече бившия си харизматичен вокалист Дани Уорсноп. Пичът явно го удари звездоманията и тръгна "соло", изживявайки се като някакъв съвременен Ковърдейл (какъвто не е). Резултатът - един ужасно слаб албум с We Are Harlot, един още по-слаб солов албум, който също скоро ще чуете, и една важна за модерната тежка музика банда с нов вокалист. Зад микрофона в AA застана познатият ни от Make Me Famous и YouTube кавърите си украинец Денис Шафоростов и затова "The Black" е много различен албум за Asking Alexandria. Но не само в добрия смисъл.

Чу се, че албумът ще е нещо като завръщане към старото звучене на групата, но това не е съвсем така. Звукът, технически погледнато, е максимално изчистен и модерен, китарите са отчетливи през повечето време (на места се губят под гласа на Денис), барабаните са едни от най-добрите, които AA някога са имали откъм звук, а върховете на спектрограмите удрят 24 килохерца, което ще бъде оценено от аудиофилите. Добрият звук обаче не е достатъчен сам по себе си. С риск да засегна някой по-върл фен (не го признавам за такъв, ако няма повече оригинални тениски на групата от мен), Asking Alexandria нямат кой знае колко специфично звучене, а без Дани вече е още по-трудно да ги различим в морето от пост-хардкор банди - някои от които дори почнаха като техни имитатори, а сега се справят по-добре. Затова и този албум трябваше да бъде много, ама много специален, пък той не е точно такъв.

Появата на нов вокалист в популярна банда води до голямо напрежение и завишени очаквания, които трябва да бъдат оправдани подобаващо. Началото с "Let It Sleep" и "The Black" е яко - типични пост-хардкор тракове, в които Денис да покаже колко типа вокали владее (чисти, ревове, високи крясъци и прочие), но тъкмо потриваме ръце след тая загрявка и... нищо не става. "I Won't Give In" сваля темпото прекалено рано и убива набраната инерция, а "Sometimes It Ends" звучи разпокъсана и безцелна. Чак в "The Lost Souls" се случва нещо - песента е различна, мрачна, открояваща се и запомняща се. Вярно, напомня леко по настроение за A7X и финалната ѝ минута е малко разочароваща, но ето за това "специално нещо" говорех. Следващата "Just a Slave To Rock n' Roll" също звучи учудващо добре (за разлика от заглавието си) и сякаш е оставена там като урок към Дани Уорсноп: "Виж как се прави рокендрол в нашата група и се учи!". Основният риф е тежък и зарибяващ, но припевът не влиза никак добре - сякаш е пришит от съвсем друга песен. Все пак нещата започват да изглеждат все по-добре след първоначалното разочарование.

И пак се изказах прекалено рано. Втората половина на албума идва с протяжната "Send Мe Home", която спокойно би могла да влезе и в поп-рок недоразумението "That's The Spirit" на BMTH. "We'll Be OK" е далеч по-тежка и дори връща за миг вече позабравените от АА електронни елементи, но това не пречи песента да е само средняшка и забравима. Следва "Here I Am", която пък явно е отделена от "Send Me Home", за да не се усетим веднага, че е почти същата супер скучна песен, но с малко повече китари и по-хубав припев. И ако тази върлуваща баладичност не ви е приспала, то "Gone" със сигурност ще го стори. Добрата новина е, че ще заспите веднага и няма да чуете най-скучната песен на AA евър. Лошата е, че в съня си няма да можете да чуете следващата "Undivided", която очевидно е насочена към бившия вокалист на групата, към когото се отправят доста остри слова. Любопитно е, че в нея се пее "How can you be the voice of a generation, when the only voice you listen to is in your own fucking head?", а малко преди това в "Here I Am" самите АА казват "We are the voice of a generation, so take your chance and don't back down!". Не разбирам, някаква борба кой е гласът на поколението ли водят тия пичове и колко точно насериозно трябва да са се взели, за да стигнат дотук?

Дискът спира да се върти с "Circled by the Wolves", която още веднъж ни напомня, че AA някога са имали и първи албум и че все още харесват пост-хардкор. В тишината след края обаче зазвучават много въпроси. Отвъд чуденето колко насериозно са се взели тия пичове и дали и тях не ги е ударила звездоманията (само че с другата страна на чука), не можем да не се запитаме - наистина ли АА могат само толкова без Дани Уорсноп? Нима група, която се превърна в световен хит, може да е доволна да звучи като още 10000 други групи и не може да измисли нещо, с което истински да се открои? С какво ще бъде запомнен "The Black" и кой е големият хит в него? Заглавната песен? Не че нещо, но тя звучи по-скоро като нещо на BMTH (макар и от "Sempiternal") и не ми се струва, че точно това звучене може да служи за маяк за бъдещите творби на групата. И макар да не е лош албум сам по себе си, не мисля, че "The Black" успява да отговори на фенските очаквания достатъчно убедително. Поне аз очаквах много повече и от старите членове, и от Шафоростов, но получих едно отбиване на номера, което неведнъж успя да ме разочарова. Заради добрите попадения обаче оставям една окуражителна 6-ца на момчетата - пък дано следващия път с по-малко напрежение, по-млако взимане насериозно и по-изчистени от звездомания глави направя нещо, с което да влязат в историята като нещо повече от "една банда, дето беше известна сред децата през 2012-та".

+ + + + +
Любопитно ново начало и различно ново звучене.
Новият вокалист Денис Шафоростов показва завидни умения и "гъвкавост" зад микрофона.
Приятно напомняне, че тази група правеше пост-хардкор по-добре от всички по едно време.
Добре пипнат и много модерен звук в инструментала.

- - - - -
Прекалено много бавни, средняшки и/или прекалено обикновени тракове.
Денис издиша на места, а често гласът му заглушава целия инструментал.
Половината песни вече бяха излезли предварително, та съвсем се изгуби моментът на изненадата.
Странни прилики с доста други банди.
 
IF YOU LIKE
BMTH, Attack Attack!, Blessthefall, Black Veil Brides, WCAR и др.

Автор: Testset
[6/10]

Adept - Sleepless

Posted by Today's Metal Crew On вторник, март 15, 2016 0 коментара

Стилът: Metalcore/Post-Hardcore
От/Год: Швеция, 2016
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~41 минути


Adept е една от метълкор бандите, които следя от първия им албум. Развитието на групата е видно и макар да правеха леки крачки встрани вместо напред с предните си два албума, то днес момчетата ни предлагат най-идейния си албум досега! Шведите са вложили по нещичко от всичките си предни албуми и се усещат необузданата тийн агресия и пост-хардкор полъх от "Another Year of Disaster", тежестта и мощта от "Death Dealers" и мелодичността от "Silence the World". Китарите са още по-добре изсвирени и с една идея по-меланхолични (като цялото настроение в албума), а текстовете, донякъде очаквано, се съсредоточават върху депресията, последиците от нея и нейното преодоляване.

Откриващият трак започва с лично обръщение и въвеждане в тематиката на албума (което можеше да бъде оставено като интро, че да можем да го скипваме след първото слушане), но след това от рифа ти се приисква да се пораздвижиш, от екстремните вокали - да закрещиш, а от мелодичните бридж и припев - да запееш (добре че живея сам). Към края имаме здрав брейкдаун с много приятни хорови вокали, очевидно предназначени за пеене от публиката занапред. Публиката обаче вече започна да се оплаква от презаписания и пуснат наново сингъл "Dark Clouds". Аз обаче не разбирам защо, тъй като новата версия звучи дори още по-добре, като дори речетативът в средата се вписва добре и не дразни. "Carry the Weight" е тежка, мелодична и има много зарибяващи чисти вокали, а един от личните ми фаворити "Rewind the Tape" носи една странна комбинация от скорост, емоция, меланхолия и супер мелодичен, почти поп-пънк припев. Припевът на следващата "Down and Out" (друг мой фаворит) пък по някаква причина ми напомня на BFMV, а цялата "The Choirs of Absolution" звучи като излязла от "Sempiternal" на BMTH.

В нов концертен хит би било редно да се превърне "The Sickness", която започва скоростно (идеално за съркъл пит), продължава с мелодичен припев, преминава в брейкдаун и завършва "стадионно". Великолепният ѝ завършващ пасаж всъщност би закрил албума по-добре от "Sleepless", чийто меланхоличен речетатив продължава повече от 2 минути. Ясно е, че цели да завърши посланието към слушателите, но половин песен в речетатив не е много гот. Завършекът на композицията все пак звучи много приятно и оптимистично, че оставя човек да се зачуди колко ли по-добра би била, ако беше развита като нормална песен.

Смея да твърдя, че това е най-добрият албум на Adept досега, особено като се има предвди през колко проблеми премина групата в последната година - първо имаше дълги месеци в спорове за договори, което ги принуди да презапишат целия албум, а по същото време фейсбук акаунтът им бе хакнат и така групата загуби 60 000 последователи. Въпреки всичко, около година след плануваното (албумът трябваше да излезе в ранните месеци на 2015-а), "Sleepless" е вече тук и всичко в него е поне с малко по-добро от преди. Също така изглежда, че най-после е напипана най-правилната формула и групата звучи "завършена" и напълно разпознаваема (макар все пак да има място за развитие, но посоката е правилна). И ако тръгнете да слушате "Sleepless", задължително се заслушайте и в лириките, защото дори да сте нямали пряк досег с депресията (дано и да нямате), наистина рядко се случва да се чуят толкова добри текстове по темата.

+ + + + +
Елементи от всички предишни албуми на групата съчетани в най-доброто им творение досега.
Тримата китаристи са на страхотно ниво и китарите са завидно добри за жанра.
Вокалите на Роберт Люнг са великолепни, а композициите са още по-добре изградени.
Adept са една от най-добре пишещите текстове банда и този албум е поредното доказателство.

- - - - -
Няколко трака звучат малко посредствено, особено на фона на останалите.
Речетативите може би идват в повече, особено във финалния трак.
 
IF YOU LIKE
Blessthefall, The Amity Affliction, Annisokay, Dream On Dreamer, BMTH и др.

Автор: Reksy
[7.5/10]

Rotting Christ - Rituals

Posted by Today's Metal Crew On неделя, март 13, 2016 0 коментара

Стилът: Epic Black Metal
От/Год: Гърция, 2016
Лейбъл: Season of Mist
Отнема: ~49 минути


Ако "Rituals" има претенцията да е една голяма окултна церемония, то никак не е далеч от това да го постигне. Не го казвам, защото съм виден окултист-мантролог, а защото тези 49 минути звучат точно така и създават именно това усещане. Познати отдавна на родната публика, Rotting Christ ни навестяват редовно от 98-а насам, за да покажат докъде са стигнали и както при почти всяка банда, така и при тях възходите и спадовете в годините неизменно следват хода на историята. С този албум обаче ми се струва, че пред тях се отваря ниша за поне още албум-два с този стил и саунд. Пътят беше подхванат, но неизвървян някъде още в предния албум, но сега ситуацията е много по-различна.

Откриващатa "In Nomine Dei" (където Господ е всичко друго, но не и онова, което първосигнално си мислим) хвърля директно онази субстанция, причиняваща избухването на пламъка и облаците дим от ритуалния огън. С други думи, призивът към Лукавия във всевъзможните му въплъщения е направен. Силно, тежко и мачкащо, ритмично насечено, точно както подобава на идеята. Оттук нататък следва една мултиезична вакханалия, оплитаща инструменти, музиканти и онази висша сила, без която нищо в подобен род творение не би струвало и пукната пара. Френски, гръцки, маратхи, латински и английски са може би само част от всичко това. И за да бъде още "по-шарено", вокалите са поверени на различни гости (от различни точки на света), като че ли всеки да предаде своя дух, за да изпълни своята част от общия ритуал. Яко нали?

Може би единстнственото не съвсем вписващо се звено е "For a Voice Like Thunder" с участието на Ник Холмс. И то само защото носи повече готик настроение и музикално е построено така, че излиза от общото "тупа-та-тапата"! Иначе песента сама за себе си е дори много силна и, само за информация, е повлияна от произведението "King Edward Тhe Fourth" на Уилям Блейк. В "Ελθέ Κύριε" ("Elthe Kyrie", "Дойде Господ") и "Devadevam" пък, както вече става традиционно, ще доловите Балканската гайда, а нещо друго магнетично е как три типа вокали са насложени в последната в една зловеща смесица, от която косите да ти настръхнат.

И за да поокрупним нещата, ми се ще да кажа, че с този албум и този чудовищно разпознаваем саунд, който са постигнали Rotting Christ, с чиста съвест могат да бъдат наредени до най-големите от "тъмната страна" (макар, че го заслужиха още с AEALO, но сега вече със сигурност). Следователно, ако сте готови да се потопите в една непозната територия, да експериментирате с вкусовите си предпочитания и изгаряте от желание да призовете своя бог или каквото и да е там, може би точно тук ще откриете някой похват.

+ + + + +
Мантрически подход към композирането на албума.
Чудесно подбрани гости и поверените им вокали.
Нещо наистина различно и раздвижващо жанра.

- - - - -
Излишен бонус кавър.
Многоезичието ограничава достъпността на възприятието (въпреки напъните на Гоглетранслате).
 
IF YOU LIKE
Septicflesh, Samael, Necromantia, Meleches, Dæmonarch, Dimmu Borgir и др.

Автор: Nightice
[9/10]

Crematory - Monument

Posted by Today's Metal Crew On петък, март 11, 2016 0 коментара

Стилът: Industrial/Gothic Metal
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: SPV
Отнема: ~50 минути


Отдавна беше станало очевидно, че на Crematory им трябва някакво раздвижване. Дали заради имиджа им на леко отегчени чичаци, които са се събрали да играят карти в кръчмата след работния ден в счетоводството, или заради липсата на нови елементи в музиката им, Crematory сякаш бяха започнали да се носят по течението, а музиката просто се пускаше на конвейр. В предния албум се направи опит за раздвижване с помощта на Centhron, но макар и силен на първи прочит, "Antiserum" се оказа лесно забравим. И ето че за "Monument" се случи една неочаквана промяна.

Дългогодишният член Матиас Хехлер (китара, чисти вокали) напусна, а на негово място бяха привлечени цели двама нови музиканти. Единият от тях, Тосе Баслер, се зае и с чистите вокали, които правят и основната разлика в "Monument". Гласът му незнайно защо ми напомня на този на вокалиста на Serenity, само че с по-ярък "готик" отенък. Разлика се усеща и в китарния звук - китарите звучат много по-модерно и плътно, а Crematory имаха нужда от това подобрение. Скучният прав ритъм също изглежда разнообразèн. Натрупването на всички тези промени пък превръща "Monument" в албум, към който ще има засилено фенско любопитство.

"Monument" започва с една от най-слабите песни в него - "Misunderstood". Тя звучи като насилен опит да се угоди едновременно на всички типове фенове - и на тези, които харесват по-"готик" звученето, и на тези, предпочитащи по-електронния саунд. Парчето дори не е толкова лошо, но с тоя прав ритъм и странно звучащ припев не представя подобаващо новия състав и албум, а звучи по-скоро като нещо отпаднало от "Antiserum". Следващите няколко парчета звучат далеч по-добре - "Haus mit Garten" разчита на повече динамика и мелодия, "Die so Soon" звучи като песен, която би следвало да излезе като сингъл и има припев, достоен за мелодична пауър метъл банда, а среднотемповата "Ravens Calling" е нещо като голямото представяне на Тосе Баслер и неговите възможности като готик метъл вокалист. И докато тази песен ще се услади на феновете на добрия стар готик, то следващата "Eiskalt" ще ободри сериозно феновете на тежкия германски индъстриъл метъл и NDH! Мачкащият насечен риф, електрониката и ревовете на Felix са идеалната комбинация за NDH феновете, които рядко попадат на тежки версии на любимия си жанр. Предпоследната "Die letzte Schlacht" също избива на NDH, но опитът за мелодичен припев в нея звучи малко странно и насилено.

Индъстриъл/готик метъл в куплетите и мелодичен пауър метъл в припева ви очаква в "Before I Die", докато здрава смесица от бавен готик и индъстриъл със запомнящ се припев удря в "My Love Withing". На повече готик залагат "Nothing" и "Everything" (slo4aenos?), които обаче са сред най-"обикновените" тракове в "Monument". Закриващата "Save Me" единствена сякаш играе ролята на балада, но определено не впечатлява с креативност. Въпреки това мога да си я представя като закриваща на бъдещите концерти на бандата.

Любопитен факт е, че скоро след записите на албума Харалд Хайне (бас, беквокали) също напусна групата след 23 години в нея. Въпреки това мисля, че той може да е доволен от последната творба на вече бившата си група. Crematory явно имат някаква суперсила, с която винаги успяват да се харесат и този път ми се струва, че албумът ще бъде запомнен за далеч по-дълго. Аз вече си имам своите фаворити, а Crematory сигурно вече са приготвили и вашите бъдещи такива - все пак обичат да угаждат на всеки фенски вкус ;-)

+ + + + +
Стилово разнообразие, подпомагано много успешно и от новите музиканти.
Значително подобрен, модернизиран и втежнен китарен звук.
Новият "чист" вокалист внася свежест с гласа си, влизайки в различни жанрови роли.
Доминиращият прав ритъм е сериозно намален и ударните звучат осезаемо по-добре.

- - - - -
Не особено добър избор за представителен (и отварящ) трак.
Няколко обикновени, дори леко граничещи със скуката композиции в средно и бавно темпо.
 
IF YOU LIKE
Darkseed, Gothminister, Eisheilig, Amorphis, Paradise Lost и др.

Автор: Undepth
[7.5/10]

Dream Theater - The Astonishing

Posted by Today's Metal Crew On сряда, март 09, 2016 1 коментара

Стилът: Progressive Metal
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Roadrunner Records
Отнема: ~130 минути


Как точно да напиша ревю за новия концептуален албум на DT при положение, че не ми се слушаше точно такъв от тях? Негативно започвам, ама какво да се прави – винаги бих предпочел парчета, които не са свързани в цяла една история, тъй като максимумът беше постигнат в "Metropolis II". И тук бих помрънкал още малко, докато всички прозрат ужасната истина - на Qiuksilver кой му е любимият албум на DT, и защо все него ползва като отправна точка за качеството на последвалите албуми.

Баста. Въпреки негативната нагласа седнах и прослушах албума, и за него може да се каже само една дума - "Astonishing" (Бог знае още колко ревюъри по света са написали това изречение по този начин). Тъй като песните преливат една в друга, ще се наложи да избегна разбивката парче по парче, защото е невъзможно да се различи къде свършва една история и започва нова, особено когато DT ти сложат модулации и брейкдауни в средата на някое парче. Историята в "The Astonishing" се върти около дистопично бъдеще, в което зла империя налага слушането на Софи Маринова и Преслава и потиска хеви метъл уориърите, но има банда бунтовници, които здраво слушат Мешугата и правят революция със силата и подкрепата на музиката. Предишното изречение може би обяснява защо подходих негативно в началото - гаден хейтър съм, но признавам: историята си я бива, постарали са се, има драма, предателство и смърт. Но стига за това. Типично за Петручи и компания, албумът е много наситен откъм музика, шарени пасажи от оркестрации и сола, че и хорова секция, която подкрепя ЛаБри. Всичко това допринася за по-мелодичен, но и по-лек албум, който не е съвсем по мой вкус. Но няма как много да киселея, когато във всеки един малък момент откривам скрит сегмент, каквито някога титаните Pink Floyd криеха в парчетата си.

Прекрасен аранжимент, много комплексност, но идва моментът, в който осъзнавате, че в концептуален албум с много персонажи всички те трябва да бъдат представени от ЛаБри, което довежда до нуждата да слушаш албума успоредно с отворени текстове пред себе си. За такава грандиозна концепция можеха (и май трябваше) да поканят хора, които да представят негативните персонажи в съответната светлина и звук. Сигурно прекалявам с оплакванията, но участие на Йорн Ланде или Shagrath като лорд Нефариус, или пък на Кристина Скабия или Lzzy Hale като лейди Фейт щеше да помогне за едно ясно разграничаване кой кой е в творбата. Говоря примерно. За съжаление - това са бизнес решения, които щяха да попречат на изпълненията на живо, а изплащането на хонорари щеше да е един малък ад сам по себе си.

В края на краищата - история с хепи енд. И за нас - нов, дълъг повече от два часа албум ("прог метъл опера", както държеше някъде да вмъкне редакторът), в който да се насладим какви страхотни композитори са Dream Theater. Сингълът "The Gift of Music" не обещаваше много, въпреки че е единственото парче, което може да se извади от контекста на историята. Вторият сингъл "The Moment of Betrayal" пък ни представи по-тежкия аспект на албума, ако може да се каже, че такъв изобщо има. А аз маркирам "A New Beginning" с прекрасния му край за най-успешно попадение в "The Astonishing".

+ + + + +
Качество и количество, присъщи на Dream Theater.
Огромна дължина, повече от достойна за концептуален албум.
Музиканство на върховно ниво, гигантско разнообразие и купища скрити елементи за (пре)откриване.
Заплетена и изпипана фабула.

- - - - -
ЛаБри е "всички" герои - няколко госта щяха да направят албума още по-грандиозен.
Сравнително по-леки китари от едноименния албум.
Не е албум за "по всяко време, на всяко място".
 
IF YOU LIKE
Symphony X, Fates Warning, Ayreon, Opeth, Queensrÿche, Rush и др.

Автор: Quiksilver
[8.5/10]

Mystic Prophecy - War Brigade

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, март 07, 2016 0 коментара

Стилът: Melodic Thrash/Power/Heavy Metal
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: Massacre Records
Отнема: ~44(+4) минути


От много години насам Mystic Prophecy така и не успяват да ме изненадат, но с удоволствие слушам всеки следващ техен албум. Харесвам тежкия им, мрачен хеви метъл и класическия хеви метъл глас на Роберто Димитри Лиапакис. Спорадично се дочува и по някой и друг зловещ рев, но този път това се случва само в отварящите секунди на тежките "Burning Out" и "Pray For Hell". Има мегдан и за още, защото музиката на Mystic Prophecy предразполага към подобни експерименти и с това най-лесно може да се открои от останалите пауър/хеви банди, ама... няма.

След поредица от 3-4 не толкова силни албума, Mystic Prophecy се завърнаха учудващо добре с "Killhammer", а сега вдигат летвата още малко с този дори още по-учудващо силен нов албум. Смесицата от траш, пауър и хеви се е сварила още по-добре в адския казан, в който очевидно забъркват музиката си, и въпреки не чак толкова убедителното начало със средняшката "Follow the Blind" и преливащата от клишаци "Metal Brigade", албумът се развива постепенно и всеки нов трак носи със себе си нова тежест, мелодичност и поводи за куфеене. "Burning Out" ни напомня, че тази група има афинитет към траша, а "The Crucifix" с мелодичния си припев и напевите "Six, six, six - crucifix!" би звучала като много по-убедителен сингъл от "Metal Brigade", с която явно се прави опит да бъдат привлечени "true metal" феновете. "Pray For Hell" е една от най-тежките песни в албума и удря с тежък разкуфяващ риф, а след нея, явно за контраст, следва и най-леката - "10.000 Miles Away". Тя играе ролята на балада, а ако се заслушате ще чуете, че в нея има и 1-2 реда на немски.

Втората половина на албума започва бойно с вдъхновената от спартанците "Good Day To Die", към чийто край се появява дори нещо като своеобразен брейкдаун. Крайнaта цел пък става все по-ясна с "The Devil Is Back", а именно - слушателят да бъде напоително накуфян. В "War Panzer" инерцията малко се губи, защото групата звучи пренавита да запълни това яко заглавие с нещо наистина здраво, но... не се получава съвсем. Темата за спартанците и разкуфяващата мощ се завръщат в "Fight For One Nation", а "War of Lies" закрива "официалната част" в средно темпо и с акцент върху китарната работа. За ентусиастите, докопали се до лимитираното издание, има и бонус трак под формата на кавър. Кавърът е на Tom Jones, а песента е... "Sex Bomb".

За близо месец, откакто си получих промото, албумът не е слизал от плейъра ми и вече почвам да се чудя дали и него ще забравя така лесно, както забравих "Killhammer" (който също не беше никак лош)? Или наистина този път Mystic Prophecy са се справили много добре и за пръв път от "Savage Souls" насам ще им запомня нещо и ще си го пускам в идните месеци, а защо не и години? Това може да покаже само времето, но на първи няколко слушания "War Brigade" ми звучи изненадващо добре, макар и да продължава да не ме изненадва откъм стил. Няма обаче как да не се радвам на тези по-тежки и по-разкуфяващи Mystic Prophecy - така им отива! А ако имаше още малко ревове... ама айде да не се размечтавам прекалено.

+ + + + +
Тежък, мелодичен и целенасочено разкуфяващ.
Приятни накланяния към траша и най-екстремните форми на хеви метъла.
Независимо дали темпото е средно или бързо, композициите винаги звучат мощно.
Китарната работа става все по-добре, очевидно благодарение на новия водещ китарист.

- - - - -
Малко неубедително начало и още една-две не чак толкова сполучливи композиции.
Ненужни "true metal" клишета на места + куп други и разнородни клишета из текстовете.
 
IF YOU LIKE
Brainstorm, Metalium, Bloodbound, Nocturnal Rites, Masterplan, UDO и др.

Автор: Testset
[7.5/10]

Mob Rules - Tales From Beyond

Posted by Today's Metal Crew On събота, март 05, 2016 0 коментара

Стилът: Melodic Power/Progressive/Heavy Metal
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: SPV
Отнема: ~57(+3) минути


След разочароващия "Cannibal Nation" леко бях поотписал Mob Rules от бъдещите си планове и когато дойде промото за "Tales From Beyond" дълго го мотах, преди да го сваля и накрая го сторих, само за да видя дали има промяна при новия им стар лейбъл SPV, където за последно издадоха як албум през 2006-та. Е, промяна има, и то впечатляваща. Хард рокът е оставен на заден план, а на негово място се е появил епичен хеви метъл, очевидно вдъхновен от Iron Maiden, но с далеч по-добър звук. Така де, няма какво да се лъжем - "Book of Souls" е с ужасен звук, само и само да звучи "класически". И за ей такива разочаровани като мен "Tales From Beyond" идва тъкмо навреме.

Непроменени от последния път са дължините на песните, които и сега са дълги по 5-6 минути, а отварящият трак "Dykemaster's Tale" (базиран на новелата "Ездачът на белия кон" на Теодор Щорм) е близо 9. За разлика от миналия път обаче дължините не натежават чак толкова, най-вече защото темпото е много по-раздвижено, а и стилът не е бързо досаждащ, изтъркан хард рок. Без промяна, както си личи, остава и лиричнта насоченост на групата, която продължава да черпи вдъхновение за текстовете си от книги и исторически събития. Дори заглавието на албума е вдъхновено от романа "Марсианецът" на Анди Уеър, по който вече гледахме и филм. В албума под заглавието "Tales From Beyond" има три песни, поставени за финал и озаглавени като различни части: "Through the Eye of the Storm",  "A Mirror Inside" и "Science Save Me!".

На по-преден план този път е и разнообразието. След епичното 9-минутно начало идва 6-минутната, но много динамична и мелодична "Somerled", която започва с кратко интро с шотландски гайди. Те обаче не са там случайно, тъй като песента е посветена на шотландско-викингски персонаж. "Signs" сваля малко оборотите, но само за да може след това с още по-голям кеф да се наслушаме на "On the Edge", която определено е една от най-добрите песни в албума и нищо чудно някой ден да видим видео именно към нея. С този мелодичен, хитов припев ("Living in a dream, here we come! Living on the edge!") просто няма как иначе. На по-директен подход залага "The Healer", която е най-кратката песен в албума, а и блести със страхотно китарно-клавишно соло към края си. Съвсем на пауър метъл пък избива "Dust of Vengeance", която леко напомня за Helloween от края на 80-те. Големият финал в три части обаче е и най-бавното, скучно и слабо звено в "Tales From Beyond".

В началото споменах, че чувам мейдънски влияния, които постепенно избледняват, но и не изчезват напълно и продължавам да чувам на определени места из целия албум, затова няма да се отметна думите си, дори само да си въобразявам. И без това не говорим за нещо основополагащо и няма нужда да очаквате копие на Мейдън, защото Mob Rules като цяло правят доста различна, модерно звучаща и много по-директна музика. "Tales From Beyond" е достатъчно разнообразен и хубав и без подобни сравнения, затова го чуйте просто защото харесвате модерен хеви метъл и/или защото много ми вярвате като ви казвам, че е як ;-)

+ + + + +
Осезаемо по-добър от слабичкия си предшественик.
Директен, разнообразен, мелодичен и пълен със завладяващи истории.
Актуален звук, страхотни вокали, не по-малко страхотни китарни (и не само) сола. 

- - - - -
Бавното темпо хич не им отива и добре че се появява рядко.
Интересно защо, но малката трилогия на финала е най-слабото звено в албума.
 
IF YOU LIKE
Iron Maiden, Axenstar, Iron Mask, Silent Force, Helloween, Metalium др.

Автор: Testset
[8/10]

Killus - Ultrazombies

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, март 03, 2016 0 коментара

Стилът: Industrial Rock/Metal
От/Год: Испания, 2016
Лейбъл: Art Gate Records
Отнема: ~47 минути


Ако има такова жанрово чудо като "хорър индъстриъл", то Killus определено влизат в тази категория. Музиката на Killus е нещо средно между индъстриъл/готик метъл, глем рок и хорър пънк, а текстовете им са все на нарочно изтъркани (като стари дънки) теми за зомбита, дяволи, вещици и прочие. И въпреки че няма с какво да блеснат в текстовете, Killus компенсират с много хъс и очевидно огромно желание да се забавляват, правейки тази музика - нещо, което все повече групи забравят да правят и звучат като сърдити унили старци дори в най-изпипаните си албуми.

Звукът е много органичен и макар да си личи, че не е от най-високобюджетните, е добре изчистен. Китарите са водещи, електрониката не е излишно надута, а басът е отчетлив и силен, дори когато просто следва като сянка китарите. Барабаните също са сравнително добре озвучени с плътни каси, кристален фус и може би една идея по-намален от необходимото солов барабан ("снарето", както си го знаем).

След тези извънредно дълбоки подробности, ще опитам да ви обясня накратко и какво точно ще чуете в "Ultrazombies". За първоначална представа може би ще ви помогне сингълът "Satanachia", който е можеи най-тежкият, но не и най-добрият трак в албума. Далеч по-представително и готино звучат струпаните в началото на албума "Ultrazombies", "Welcome To My Madness" и моят личен фаворит "The WItch's Pact", където открих и най-запомнящата се мелодия в албума. След средата на албума качеството леко спада и на фона на все по-еднотипните песни се открояват "Mr. Jack", съвсем избиващата не глем и хорър пънк "Crazy Trip on the Road" и разкуфяващата "Know Your Enemy". Най-скучен пък, безспорно, е финалът "The Ghost Under My Bed", който представлява повече от 6-минутно нискотемпово прозяване, без което спокойно можеше да се мине.

Държа да повторя и подчертая, че в "Ultrazombies" чувам един все по-рядко срещан хъс и желание за забавление и това явно подсъзнателно ме кара да харесвам албума повече, отколкото по принцип бих харесал нещо, произведено от тази смесица от жанрове. Без да съм изненадан, шашнат и да съм казал "Уау", вече няколко пъти си пускам албума и си го изслушвам докрай, въпреки че всеки път забелязвам и очевидните му недостатъци. Дайте му и вие шанс, особено ако си падате по поне две от групите, изброени в IYL графата. 

+ + + + +
Органичен и учудващо добре изчистен звук.
Много хъс, настроение и очевидно забавляващи се (а не взели се насериозно) музиканти.
Добра смесица от рядко съчетаващи се добре жанрове (индъстриъл, готик, глем рок и хорър пънк).

- - - - -
Все по-еднообразен след средата на албума.
Няколко много лесно пренебрежими песни, отново след средата + много скучен финален трак.
Нямаме си дума на български, която да опише точно колко са "cheesy" текстовете.
 
IF YOU LIKE
Gothminister, Blood, Deadstar Assembly, Hanzel Und Gretyl, LOTL, Wednesday 13 др.

Автор: Testset
[7/10]

Nine Lashes - Ascend

Posted by Today's Metal Crew On вторник, март 01, 2016 0 коментара

Стилът: Eletronic Rock/Christian
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: BEC Recordings
Отнема: ~38 минути


Когато за пръв път чух Nine Lashes през 2012-та почувствах един от онези редки моменти, в които човек осъзнава, че е открил нова група, която някой ден би могъл да нарече "любима". Без да са перфектни, Nine Lashes правеха един по-различен, по-модерен, по-"изпълващ" алтърнатив. Затова с огромно огорчение открих, че опасенията ми за смяната на стила в "Ascend" имат солидна почва. Aлбумът се оказа дори по-слаб, отколкото можех да очаквам и да приема. Много групи са ме разочаровали, особено в последно време, но от това разочарование боли два пъти повече.

Много пъти съм повтарял, че промяната е полезна и че не може една група да свири едно и също - музикантите са хора на изкуството и имат нужда да се изразяват по различни начини. Но в определени случаи промяната изглежда като безпричинно обръщане на гръб към миналото и най-вече към феновете. Да, някои фенове ще следват Nine Lashes независимо от промените и/или само заради посланията в музиката им. Но точно както никой не можа да ми обясни защо TFK направиха обидно слабия "Oxygen: Inhale", така и никой не може да ми обясни защо Nine Lashes са направили дори по-слабия "Ascend". Може би роля играе фактът, че един и същи човек (Арън Спринкъл) е продуцирал въпросните два албума, но същият е продуцирал и страхотния и далеч по-тежък "World We View", така че не знам дали можем да видим само него. По-скоро не.

Сигурно вече сте чули сингъла "Galaxy" и въпреки че е лек и избива на диско и фънк, някак ви допада? А може би сте чули и отварящата "Heartbeats", която е почти изцяло електронна, но това не ѝ пречи да е яка? Ако отговорът е "да", значи вече сте чули най-доброто от "Ascend". Няма майтап, и аз не вярвах като ми казваха колегите с по-ранни промота, но това се оказа тъжната истина. Nine Lashes вече нямат нужда от китарист, защото просто вече не са алтърнатив, почти не са рок, а както си личи - май вече не са и Nine Lashes. Това е някаква нова крисчън рок банда, която с нищо не се различава от която и да е друга крисчън рок банда. Смисъл, нали, нищо против стила, харесвам не една и две групи от жанра, но Nine Lashes и преди си бяха християни и правеха 300 пъти по-добра музика. Няма проблем да правиш християнска музика, която да е тежка. Който не вярва - да пита For Today. Така че явно проблемът не е в посланието, което Nine Lashes искат да споделят, защото те можеха да го сторят и с помощта на китарен звук.

Като добавим към двете споменати песни "Eyes on You" и "Brand New Life" и всичко струващо си слушането в този албум се изчерпва. Оттам нататък има или супер посредствен християнски рок ("The Chosen Ones", "Stolen", "Love Still Shines"), или тракове тип "на живо от църквата с госпел хора" като "Glorious" и "Christ in Me", или обиден поп-рок с елементи на... фънк? Като "Deeper" с ужасния си фалцетен припев и заглавната "Ascend". Вече и аз не знам какъв им е проблемът на тия хора, за да правят песни като тези, честно. 

Знам само, че това вече не са Nine Lashes. Защото Nine Lashes, на които си купих тениска през 2012-та, не правеха електронен поп, а здрав алтърнатив рок/метъл от най-висок калибър. Логото им значеше нещо, а не беше просто дребен елемент от шарена картинка с планина, многоцветни облачета и тъп ромб. Също така, никога не бих дал слаба оценка на Nine Lashes! Само че, ако дотук не е станало ясно - това не са Nine Lashes.

+ + + + +
Няколко наистина нелоши сами по себе си трака, пък били те и много различни и нетипични като стил за NL.
Ако си представим, че това е дебютен албум с християнски рок - то това е един сносен християнски рок.
Каквото и да си говорим, вокалистът Джеръми Дън има много добър глас. 

- - - - -
Подобна смяна на стила е едно крайно разочароващо обръщане на гръб към миналото и феновете.
Китарите, барабаните и рокът са заменени съответно от електроника, бийтове и диско-поп.
Хаотична продукция - песните звучат като от три различни (но еднакво слаби) албума.
Нищо против християнския рок - но не това правят най-добре Nine Lashes.
О, да, забравих за миг - това не са Nine Lashes.
 
IF YOU LIKE
Thousand Foot Krutch, Disciple, Hearts of Saints, Decyfer Down, Red и др.

Автор: Testset
[3/10]

Абонамент за: Публикации (Atom)

    Още приятели