Стилът: Thrash/Speed Metal
Всички хвалебствени и презрителни слова за Mustaine-овата персона вече са изчерпани или са останали за онези, които обичат да си чешат езиците с увиснали от старост аргументи. Megadeth са това, което винаги са били - личната машина на Дейв за правене на пари и концерти. С напускането на Крис Бродерик и Шон Дроувър става все по-очевидно, че чичо Дейв вече е на годинки, а Megadeth е въртяща се врата за музиканти, които вероятно стискат ръце на "Заповядай, в резюмето ти ще седят заглавия на моята група, ще взимаш тези пари, а накрая ще си тръгнеш със скандалче за пред медиите". Лошо няма, предпочитам да влеят малко свежа кръв, отколко да мъчат пресътворяването на "Hangar 18".
Албумът започва със зловещата бичкия "The Threat Is Real", която с интрото си дори не прави опити да намеква каквото и да било, а направо ви хвърля в света на Мъстейновите апокалиптични делюзии. Глави се режат в клипа, мисля че даже едно от човечетата прилича на Кърк (хайде бе, Дейв, все още ли?). "Dystopia" пък е директно попадение за онези, които не са чули кой е новия китарист. Някак си знаех, че рано или късно Дейв ще си признае че иска човечеството да измре. Цялото парче носи посланието "еми, т'ва е положението...". Идва изненадващо успокоително след треснята за интро. Първият сингъл "Fatal Illusion" беше леко посредствен и като цяло подвеждащ за качеството на творбата, или поне на мен ми прозвуча като последните напъни от "Super Collider". Поне ясно се чува, че Мъстейн е зарязал полирания звук на Johnny K и е решил да се върне към грубиянското звучене на "Endgame". Следва "Death From Within" и вече се чува, че Дейв хептен е решил да ръмжи по-честичко, но няма как да му се разсърдим, тъй като Крис Адлър... честно, не знам какво прави тоя човек зад барабаните. Най-вероятно във вените му тече нещо такова, баси човека.
"Bullet to the Brain" демонстрира забавяне в темпото на инструментите, но продължава да носи интересните мелодии на Лурейро в комплект с ритъма. За "Post American World" не желая въобще да си отварям устата. Добре де, ще си позволя един майтап - трябваше да се казва "Post Mustaine World" ;-) Маркирам "Poisonous Shadows" като фаворит, който едва ли някога ще чуя на концерт, поради присъствието на оркестрации и бекграунд ефекти. "Conquer or Die" пък е инструменталът от който "всички имаме нужда" и оттам нататък албумът започва да тече без да изисква нещо особено от теб - или поне тук някъде сърцето ми кротна в успокоение, че няма повече радио сингли. "Lying in State" и "The Emperor" не са никак слаби парчета и държат една сравнително висока скорост - понякога ако не на барабаните, то на китарите.
Всичко на всичко - силно завръщане, новите попълнения си вършат работата идеално. Крис Адлър внася динамика в ударната секция, a Кико Лурейро... всички, които са чували Angra, знаят, че е достоен да плете сола до Мъстейн. Самият Дейв обаче вече съвсем е издъхнал откъм вокали и в албума преобладава повече заплашително ръмжене и съскане, отколкото пинчерът-върколак, който беше в началото на 90-те. За щастие Johnny K вече го няма да продуценства, а и ми беше омръзнало от опити звукът да се чисти до гланцов блясък. Занижавам предвидливо финалната оценка, тъй като смятам че "албум след Super Collider" е автоматично +2 to attack/defense. Нека си признаем - "Super Collider" беше зле, а "Dystopia" е с пъти по-добре.
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Tradecraft/Universal
Всички хвалебствени и презрителни слова за Mustaine-овата персона вече са изчерпани или са останали за онези, които обичат да си чешат езиците с увиснали от старост аргументи. Megadeth са това, което винаги са били - личната машина на Дейв за правене на пари и концерти. С напускането на Крис Бродерик и Шон Дроувър става все по-очевидно, че чичо Дейв вече е на годинки, а Megadeth е въртяща се врата за музиканти, които вероятно стискат ръце на "Заповядай, в резюмето ти ще седят заглавия на моята група, ще взимаш тези пари, а накрая ще си тръгнеш със скандалче за пред медиите". Лошо няма, предпочитам да влеят малко свежа кръв, отколко да мъчат пресътворяването на "Hangar 18".
Албумът започва със зловещата бичкия "The Threat Is Real", която с интрото си дори не прави опити да намеква каквото и да било, а направо ви хвърля в света на Мъстейновите апокалиптични делюзии. Глави се режат в клипа, мисля че даже едно от човечетата прилича на Кърк (хайде бе, Дейв, все още ли?). "Dystopia" пък е директно попадение за онези, които не са чули кой е новия китарист. Някак си знаех, че рано или късно Дейв ще си признае че иска човечеството да измре. Цялото парче носи посланието "еми, т'ва е положението...". Идва изненадващо успокоително след треснята за интро. Първият сингъл "Fatal Illusion" беше леко посредствен и като цяло подвеждащ за качеството на творбата, или поне на мен ми прозвуча като последните напъни от "Super Collider". Поне ясно се чува, че Мъстейн е зарязал полирания звук на Johnny K и е решил да се върне към грубиянското звучене на "Endgame". Следва "Death From Within" и вече се чува, че Дейв хептен е решил да ръмжи по-честичко, но няма как да му се разсърдим, тъй като Крис Адлър... честно, не знам какво прави тоя човек зад барабаните. Най-вероятно във вените му тече нещо такова, баси човека.
"Bullet to the Brain" демонстрира забавяне в темпото на инструментите, но продължава да носи интересните мелодии на Лурейро в комплект с ритъма. За "Post American World" не желая въобще да си отварям устата. Добре де, ще си позволя един майтап - трябваше да се казва "Post Mustaine World" ;-) Маркирам "Poisonous Shadows" като фаворит, който едва ли някога ще чуя на концерт, поради присъствието на оркестрации и бекграунд ефекти. "Conquer or Die" пък е инструменталът от който "всички имаме нужда" и оттам нататък албумът започва да тече без да изисква нещо особено от теб - или поне тук някъде сърцето ми кротна в успокоение, че няма повече радио сингли. "Lying in State" и "The Emperor" не са никак слаби парчета и държат една сравнително висока скорост - понякога ако не на барабаните, то на китарите.
Всичко на всичко - силно завръщане, новите попълнения си вършат работата идеално. Крис Адлър внася динамика в ударната секция, a Кико Лурейро... всички, които са чували Angra, знаят, че е достоен да плете сола до Мъстейн. Самият Дейв обаче вече съвсем е издъхнал откъм вокали и в албума преобладава повече заплашително ръмжене и съскане, отколкото пинчерът-върколак, който беше в началото на 90-те. За щастие Johnny K вече го няма да продуценства, а и ми беше омръзнало от опити звукът да се чисти до гланцов блясък. Занижавам предвидливо финалната оценка, тъй като смятам че "албум след Super Collider" е автоматично +2 to attack/defense. Нека си признаем - "Super Collider" беше зле, а "Dystopia" е с пъти по-добре.
+ + + + +
Груб, здрав саунд за китарите, какъвто отива на Megadeth.
Тематика на албума и пресъздаването ѝ в музика.
Новите музиканти допринасят за разнообразието.
Голяма крачка напред след слабия "Super Collider".
- - - - -
Тематика на албума и пресъздаването ѝ в музика.
Новите музиканти допринасят за разнообразието.
Голяма крачка напред след слабия "Super Collider".
- - - - -
80% от този албум няма да стигне до концертни изпълнения.
На Дейв все повече му личи, че остарява.
На Дейв все повече му личи, че остарява.
IF YOU LIKE
Metallica, Anthrax, Exodus, Annihilator, Overkill, Pantera и др.
Автор: Quiksilver
[7/10]
Как 80% няма да стигнат до концертни изпълнения.Погледнете най-новия setlist на megadeth.