TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

Rammstein - Klavier

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, декември 21, 2015 0 коментара

Стилът: Piano/Instrumental
От/Год: Германия, 2015
Лейбъл: Bosworth Music
Отнема: ~53 минути


Решихме последното ревю за годината да е за нещо малко по-различно и по-специално. По принцип никога не правим ревюта на акустични албуми, пиано албуми, компилации и прочие, но в случая имаме повод. Rammstein не са издавали албум от 2009-а и всичко ново, свързано с тяхното име, се поема жадно от феновете. За 21-та си годишнина групата издаде суперскъп boxset с всичките си албуми на плоча, както и това чудо, включващо пиано версии на 13 от песните им. Изпълнява ги предимно композиторът Клеменс Пьоцш, с малки изключения.

Повечето избрани песни дори в оригинал са в бавно и средно темпо, но въпреки това е странно изживяване да ги слушаш в такива спокойни и все пак мрачни версии, изпълнени само и единствено на пиано. Още на отварящата "Frühling in Paris" обаче неусетно започнах да си припявам текста - пианото се движи точно по оригинала на песента и лесно да се сетиш кой момент къде точно идва. Все така лесно е да разпознаеш и всичко важно в "Sonne", "Wilder Wein", "Ein Lied", "Engel", "Klavier", "Seemann" и, разбира се, вече познатата ни брилянтна пиано версия на "Mein Herz Brennt". При "Feuer und Wasser", "Nebel", "Ohne Dich", "Roter Sand" и "Donaukinder" обаче е малко по-трудно. Аранжиментите им са малко по-различни и объркващи, но все така красиви. Всъщност, сами можете да прецените кои са ви по-лесни за разпознаване с един прост тест - пуснете си албума и цъкнете в средата на някоя от песните. Ако не се усетите веднага коя е песента - значи сте попаднали на някой от въпросните объркващи аранжименти.

Вече разбрахме, че след като се поразведри с Lindemann, Тил се е върнал при останалите от Rammstein и дори вече са започнали работа над следващия албум на групата. Можем само да се надяваме, че реално ще се заработи по въпроса, че процесът ще протече гладко и все пак ще видим страхотен нов албум от Rammstein до края на 2016-та или дори 2017-та. Не че нещо, но феновете имаме огромна нужда от нов материал. А дотогава ще си въртим старите албуми и Lindemann (но не и последния Emigrate).

+ + + + +
Красиви аранжименти на пиано на някои от по-бавните и среднотемпови песни на групата.
Всеки нов материал от този тип дава надежди, че ще видим реален нов албум скоро.

- - - - -
Някои от аранжиментите са малко объркващи и може да не се сетиш веднага кой към коя песен е.
Не е имало реален нов албум от 2009-а и феновете са малко уморени от подобни компилации.

IF YOU LIKE
Пиано версии на песни на други метъл групи, да речем? :D

Автор: Testset
[N/A]

Iron Maiden - The Book of Souls

Posted by Today's Metal Crew On събота, декември 19, 2015 3 коментара

Стилът: Heavy Metal
От/Год: Англия, 2015
Лейбъл: BMG
Отнема: ~92 минути


През 1992-ра ми купиха (по мое желание) първата касетка в живота ми - "Fear of the Dark". Беше пиратско копие, а аз, още в предучилищна възраст, просто харесах обложката. Впоследствие сигурно съм извъртял касетката стотици пъти и все си я завъртах така, че по-често да си пускам "BQOBD" и "Fear of the Dark", защото като завъртах касетката и се пускаха само с малко въртене (който е слушал касетки ще разбере за какво говоря). С годините прослушах и другите им албуми, но през 2003-а осъзнах, че това вече не са онези Iron Maiden и че явно съм спрял "да ги разбирам".

Никога не съм претендирал, че съм "тру" фен, но след концерта им на стадион "Локомотив" бях толкова ентусиазиран, че се прибрах пеша до тогавашния ми квартал "Гео Милев". Велика банда, голям концерт! Въпреки това през този век така и не се появи албум на Мейдън, който откровено да харесам. Слушам, чувам, че в "AMOLAD" има адски добри неща, но просто не ми е интересно. От "The Final Frontier" вече не помня нищо, а не искам и да си припомням. Затова не се учудих, че нивата на ентусиазъм в кръвта ми покрай "The Book of Souls" са доста ниски. Въпреки това се наканих, освободих си един следобед и слушах.

92 минути са много, особено за слушане наведнъж, но аз се справих неколкократно. И се учудвах - баси, тая група наистина прави неща, които никой друг не може. Никога не можеш да сбъркаш Мейдън. Страхотна китарна работа, страхотен бас и вездесъщ Брус Дикинсън. От доста време слушам, при това от фенове на Мейдън, как Брус бил вече остарял и гласът му бил еди-какъв си. Само дето Брус е на 57 и гласът му си звучи все така. Може да е поизгубил някоя и друга висока нота, но то на 57 човек вече почва и да не чува високи честоти, така че ако някой на неговите години мисли, че ще се справя по-добре - моля, да заповяда. Изслушах албума, дадох си почивка и тръгнах да търся най-добрите моменти, за да си ги пусна пак. И се сетих, че...

... не помня нищо, освен припева на "If Eternity Should Fail" и великолепния край на "Empire of the Clouds". Взеха да се появяват проблясъци, че нещо хубаво се случваше в "The Red & The Black", но песента е дълга почти 14 минути, от които поне 5 са напълно излишни, затова в началото ми беше трудно да се сетя за страхотното ѝ соло (и цялостната китарна работа в нея), зарибяващите напеви "Уо-о, о-о-о!" и страшния бас на финала. На второ слушане си записах "When the River Runs Deep" като една от малкото динамични песни, която обаче щеше доста повече да ми харесва, ако не бе на 60% инструментална. От заглавната "The Book of Souls" пък запомних само един специфичен мрачен риф. Най-кратката (дълга само 5 минути) песен в албума "Tears of a Clown" обаче се оказа и най-разочароваща за мен. Клишето с тъжния клоун ме дразни ужасно много и недоумявам как може група като Iron Maiden да го подхваща. 18-минутният финален епос също можеше да е мнооого по-кратък, а както вече казах - финалът му е най-добрата част в него.

Проблясъците на брилянтност - онези моменти, в които в мозъка ти се върти мисълта "Да, тази група наистина е велика" правят "The Book of Souls" подходящ за най-отдадените и върли фенове на Iron Maiden. Явно рискувайки да не обидят точно тях, повечето медии възхваляват албума, но аз не мога да го направя. Като за начало, звукът е обидно лош за 2015-а, освен ако не слушаш на плоча със скъпа аудиофилска техника, за да си представяш, че ти свирят на живо в хола. В дигитален формат или на диск, звукът е опит за копиране на този, който вадеха през 80-те и 90-те (само че дори по-лош) и това явно е търсен ефект, за да се угоди все така на най-върлите фенове (нещо, заради което и последният Judas е с толкова гаден звук). Почти всички песни за излишно дълги и пълни с ненужности, които лесно могат да те откажат, преди да си стигнал до въпросните проблясъци на брилянтност. С изключение на "If Eternity Should Fail" и играещата ролята на сингъл "Speed of Light" пък не виждам коя песен би могла да пребори в бъдещите сетлистове която и да е от класиките.

Накратко, ако не си върл фен - ще трябва доста да се насилиш, за да харесаш "The Book of Souls". Пишейки тези редове си представям вече 3-4 приятели, които избухват в недоволство и викат на екраните си "Човек, нищо не разбираш!". И тук припомням, че съм склонен да се съглася с тези техни евентуални думи - от 15 години насам не разбирам Iron Maiden и не мисля, че нещо, издадено от тях през този век, колкото и да е гениално, заслужава място до която и да е от класиките им. Само си го представете - отивате на концерт и ви свирят три часа песни от последните им 4 албума. Без "Fear of the Dark", без "Run to the Hills", без "The Number of the Beast", без "Aces High", без "The Trooper". Аз, честно, не знам дали изобщо бих отишъл. Но ако вие бихте отишли с кеф - значи този албум е за вас и сте истински фен, най-искрено казано! В противен случай - айде стига сме се самозалъгвали, та да не би случайно някой истински фен да ни смъмри ;-)

+ + + + +
Все така вездесъщ Брус Дикинсън.
Някои наистина брилянтни инструментали.
Сложни композиции, които абсолютно никоя друга група не би могла да измисли и изсвири.

- - - - -
Ужасен звук, опит за копие на този от 80-те и 90-те.
Пореден албум, в който нито една от песните не би могла да се мери с класиките.
Супер излишно удължени песни.

IF YOU LIKE
Judas Priest, Helloween, Saxon, Accept, Manowar, Blind Guardian и др.

Автор: Testset
[6/10]

Slayer - Repentless

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, декември 17, 2015 1 коментара

Стилът: Thrash Metal
От/Год: САЩ, 2015
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~42 минути


Някога в квартала имаше един перфектен начин да накараш старите трашъри да се карат - като им подметнеш темата "В кой период са най-яки Slayer". Всички бяха единодушни, че "South of Heaven" е велик албум, но едни смятаха, че "Show No Mercy" е само шум (и аз в това число), други си късаха нашивките след "God Hates Us All", трети обясняваха как след 80-те Slayer "не струват" и т.н. И днес като видя пияни метъли с тениски на Slayer в рейса и ги бъзвам на тая тема. Ей тъй, от носталгия. Само че вече всичко се промени. Джеф Ханеман почина, а Дейв Ломбардо си тръгна. Но отсъствието на само един от тях дава реално отражение в "Repentless".

Няма спор, че Дейв Ломбардо е звяр зад барабаните. Той е вдъхновение за почти всеки метъл барабанист, но истината е, че ако никой не беше съобщил за напускането му, надали някой щеше да разбере, че зад барабаните вече седи някой друг. Добрите барабанисти в днешно време са много и трябва да имаш наистина уникален почерк, за да си личи, когато си тръгнеш от една банда. Виж, липсата на Ханеман е друго нещо. Преди да си отиде от този свят не се бях замислял кой коя песен на Slayer е измислил. Когато обаче се загледах кои композиции са писани от него, осъзнах, че повечето ми любими парчета на Slayer са именно негови (с изключение на "Divine Intervention", където по-скоро неговите не ми допадат чак толкова). Затова някак предчувствах, че "Repentless" ще е слаб.

Началото на албума се опита да ме опровергае и почти успя. Заглавната "Repentless" опита да ми откъсне главата и ми напомни за най-добрите години на групата, когато и Том Арая още беше неистово нахъсан и агресивен. И тъкмо се нахъсах и аз и... какво стана? Темпото спада наполовина и настава скука. Чак в "When the Stillness Comes" започва да изглежда така, сякаш ще се случи нещо. Там след едно напълно излишно 45-секундно интро идва друго китарно интро с ясен (или по-скоро мрачен) Slayer-ски почерк. И тогава вече (поемам дълбоко дъх)... нищо не случва. Това е като да чакаш да "дропне баса" в тъп електронен трак и той никога да не дропне. Или като да играеш 3 часа на една игра, да те посрещне огромен бос, да се ентусиазираш, а той... да се спъне и да умре. Ми не е гот.

Втората половина на албума също започва скучно с "Chasing Death", но дава надежди с "Implode" и писаната от Ханеман "Piano Wire". Последната обаче звучи като извадена от някой стар калъф с отхвърлени идеи, само и само да се каже "Ето, има песен от Ханеман". Следващите "Atrocity Vendor" и "You Against You" звучат повече като Slayer и сериозно превъзхождат повечето композиции пред себе си, но тъкмо да се зарадва човек и идва закриващата "Pride In Prejudice", която незнайно защо ми напомня за Limp Bizkit. В лошия смисъл.

Slayer е марка, бранд, бизнес, продукт, легенда, религия - и затова няма кой недоволен фен да им каже "Откажете се, докато е време!" - защото Slayer очевидно продължава да плаща сметки и да храни семейства. Затова съществува и "Repentless", пък бил той и слабичък. Slayer вече имат достатъчно материал, който да свирят на живо и да карат хората да се мачкат пред сцената, а "Repentless" просто добавя още 1-2 песни за бъдещи мачкания. А Том Арая и Кери Кинг нямат намерение да се отказват, пък дори и самите те да осъзнават, че "Repentless" не им е дори в ТОП 10 на най-добрите албуми. И нека има още Slayer и занапред, пък дори и само по 1-2 песни да "щипваме" и от тях, както ще стане в случая със заглавната "Repentless".

+ + + + +
Песни като "Repentless", "Implode", "Atrocity Vendor" и "You Against You" носят истинския Slayer-ски дух.
На плещите на Кери Кинг лежи почти цялото композиране, но той все пак се справя подобаващо.
Том Арая показва неколкократно, че още "си го може".

- - - - -
Скучно средно темпо в почти целия албум.
Някои недоразвити композиции, преливащи от пусто в празно.
Много антикулминационни продължения след почти всяка интродукция.
Ужасен трак за финал.

IF YOU LIKE
Exodus, Kreator, Testsment, Sodom, Overkill, Destruction и др.

Автор: Undepth
[5.5/10]

Varg - Das Ende Aller Lügen

Posted by Today's Metal Crew On вторник, декември 15, 2015 0 коментара

Стилът: MDM/Thrash/Black/Pagan/Metalcore
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~38(+38) минути


Всеки път ми е много трудно да разбера какво точно свирят Varg. Бих казал, че е комбинация от стиловете в описанието, но спокойно можем да добавим още груув, фолк, та дори и "викинг" - и пак няма да е много сигурно, че ще сме покрили всичко, което свирят тия хора. Затова те казват за себе си простичко, че свирят "wolf metal". И дотук за стиловете, на никой не му дреме и без това. По-важното е, че журналята (заслужилите) получихме това промо рано и с подарък - бонус диск с английска версия на албума, че да знаем и за какво се пее вътре. Много благодарим, Napalm!

Може и да не си личи от обложката, но "Das Ende aller Lügen" е един учудващо красив албум. За това подсказва още интродукцията "Der große Diktator", която всъщност представлява преведената на немски (а във втория диск - и в оригинал) брилянтна реч на Чарли Чаплин от филма "Великият диктатор". Тя ми подсказа, че албумът до известна степен е и политически ориентиран и същинското начало със заглавната "Das Ende aller Lügen" ("The End of All Lies") наистина се оказа силно политически ангажирана. Песента е тежка и готина, но това, което следва нататък е дори по-изумително. "Revolution" удря с мощен траш риф и ритъм, а припевът е едновременно мелодичен и епичен и включва дори писта с чисти вокали някъде на заден план. Малко преди края на песента се появява и един похват, който Varg често ще използват до края на албума - затишието. Оборотите рязко намаляват, инструменталът спира и остава само един елемент. В случая - тихи чисти вокали.

Като си говорим за чисти вокали, учудващо много такива има в "Streyfzug". Затишието тук идва в средата на песента с акустични китари и многогласов напев "О-о-о". Чистите вокали играят основна роля и в изключително красивата "Totentanz" ("The Dance of Death"), където със съблазнителен глас се включва и неназована дама. Тракът е с малко под средното темпо, но дамските вокали в припева просто не заслужават да бъдат заглушени от яростно блъскане. Такова има в изобилие в "Wintersturm" ("Winterstorm") - най-екстремният трак в албума, който започва с мощен бластбийт и картечни двойни каси. Звученето на песента може да се опише като "...ако Heaven Shall Burn бяха решили да напишат песен след дълго слушане на блек метъл". За феновете на типично германските маршови ритми също има нещичко в "Achtung" - заглавието на песента се повтаря доста пъти на фона на насечен риф и прав ритъм, което почти сигурно ще я превърне в бъдещ концертен хит. "Dunkelheit" ("Darkness") и "Einherjer" са други красиви (но и екстремни) композиции със страхотни мелодични припеви. Единствено закриващата "Ascheregen" ("Rain of Ash") не успява да надскочи високата летва, зададена от самите Varg. Припевът ѝ би трябвало да е мелодичен и може би меланхоличен, но пеенето в този конкретен случай не звучи никак добре. С две думи - можехме да минем и без тази песен.

Очаквах, че "Das Ende Aller Lügen" ще е добър, но не и чак толкова добър. Varg се развиват и с всеки нов албум се променят за добро, добавяйки все повече мелодични елементи, но и запазвайки същността и екстремността си. Колкото до английската версия на албума - ако за пръв път чувате Varg, може да започнете с нея и дори да ви се услади с една идея повече, особено ако имате непоносимост към неразбираеми за вас езици и в часност немски. Аз обаче съм свикнал да слушам тази група на немски и макар и да не разбирам езика добре, предпочитам да слушам немскоезичните версии. Не съм сигурен защо, но е така.

+ + + + +
Екстремен и едновременно с това много красив албум - рядка комбинация.
Голямо, но абсолютно ненатрапчиво разнообразие от жанрове.
Страхотни мелодични припеви и навременни "затишия" в почти всички композиции.

- - - - -
Последният трак не звучи особено добре и леко бие на демо.
 
IF YOU LIKE
Eisregen, Ewigheim, Die Apokalyptischen Reiter, Equilibrium, Heaven Shall Burn и др.

Автор: Testset
[9/10]

Trans-Siberian Orchestra - Letters From the Labyrinth

Posted by Today's Metal Crew On неделя, декември 13, 2015 0 коментара

Стилът: Progressive Rock/Metal
От/Год: САЩ, 2015
Лейбъл: Atlantic Records
Отнема: ~52 минути


Седем години от последния албум на TSO. Този албум би трябвало да е нещо като мини празник за феновете на бандата. Но дали? След толкова дълго чакане ми се струва, че новият материал не достига желаните висини. На пръв поглед от петнайсет пиеси в албума, пет са инструментали. Това показва, че може би нещо куца или пък има някаква спешна необходимост от запълване на времето, особено когато става дума за живите изяви на бандата. Все пак мултимилионната концепция на TSO относно концертните им изяви е, че в определени периоди бандата се разделя на две, за да може да изнася своите спектакли едновременно на източното и западното крайбрежие. Яко нали?

Пропускам реалното начало и отбелязвам, че "Mountain Labirinth", е онова, с което за мен започва този албум. Абсолютното откриване! Мощ, динамика, мелодия - истинската подготовка за един силен предстоящ албум. И не, че са лоши (не ме разбирайте погрешно), но следват два поредни инструментала - Принц Игор и Крал Рурик. Отново прекрасна музика, но едва ли не сме почти в средата на албума, а нямаме усещането за това. Хубавата новина е, че оттук натам работата се поподрежда, появява се глас, гласове, на мъже, на жени и т.н. А, и между другото, това е първият албум на групата, в който отделните песни не са свързани в някаква история. Може да се предположи, че търсят нещо различно, знае ли човек. "The Night Conceives" идва тъкмо навреме, за да поразчупи тертипа с насечения си ритъм и дамски вокали, като определено дава посока на настроението по линия на близкия фотьоjл и чаша 12-годишно на около ръка разстояние. Друго интерсно ни предлага "Not Dead Yet", която О'Нийл е писал заедно с дъщеря си. Ужасно много Savatage има тук, което е за добро, разбира се (чуйте само баса в началото), и е песен, силно отличаваща се на фона на останалите със своя готин риф и специфични речетативни вокали. 

Нататък следва подготовката за сън. Лирично-патетичният дух властава до края на албума и ако дори уискито все още не е помогнало да харесте тази музика, значи нямате никакви шансове за това. Последните ми думи за този албум ще бъдат нещо като присъда. Ще го причисля към групата на "необходимите" и "приятните" такива. И не че искам да засегна някого, но определено за Коледа ще предпочета да си пусна "Beethoven's Last Night", "The Lost Christmas Eve”, "Christmas Eve and Other Stories" и "The Christmas Attic".

+ + + + +
Предколедно настроение и емоция единствена по рода си.
Миговете, в които отчетливо се набива Savatage влиянието.
Атмосфера, предразполагаща към различни приятни настроения.

- - - - -
В търсене на неконцептуалността, май са изтървали нещо много, много по важно.

IF YOU LIKE
Savatage, Circle II Circle, Oliva и други от родословното дърво на първите.

Автор: Nightice
[6/10]

Ice Nine Kills - Every Trick in the Book

Posted by Today's Metal Crew On петък, декември 11, 2015 0 коментара

Стилът: Metalcore/Post-Hardcore
От/Год: САЩ, 2015
Лейбъл: Fearless Records
Отнема: ~38 минути


Тази обложка не е случайна. Тя подхожда на концепцията в "Every Trick in the Book", в който текстовете на всяка от 10-те песни се базира на някоя книга. Спорадично появяващите се театрални и симфонични елементи (подобно на Alesana и Crown the Empire) пък придават едно готино чувство, сякаш слушаш приказка в метълкор вариант. И ако познавате въпросните произведения - супер! Ако ли не - Ice Nine Kills ви дават удобен повод да се запознаете с тях.

"The Nature of the Beast" открива много силно албума със скоростно темпо и много театралност. Текстът ѝ е базиран на "Фермата на Животните" на Джордж Оруел - брилянтна алегория на тоталитаризма, в която животните от една ферма, водени от самообявилите се за най-умни прасета, правят революция и превземат фермата на господаря си. Започват да живеят под свои правила и да презират хората, но с властта се стига до предателство и лъжи, докато накрая останалите животни вече не могат да направят разликата между животни и хора - "Where is the end? What have we done? We’re what we swore we’d not become...". В "Communion of the Cursed" темпото продължава да е скоростно, а в края има много готин пасаж със зловещ детски глас (който трябва да е на демона обзел тялото на Реган от "Екзорсистът"). Малко по-нататък пък "Me, Myself and Hyde" ми даде точно това, което се надявах - чисти вокали от д-р Джекил и екстремни, когато говори (пее) мистър Хайд ;-)

За да не навлизам в литературни анализи, ще ви кажа малко повече за музиката в останалите парчета, а по-заинтересованите за текстовете и произведенията могат да ги проверят в списъка по-долу. "Bloodbath & Beyond" притежава много приятни клавишни и леки симфонични включвания, а китарните мелодии определено могат да ви раздвижат и поразкуфеят. "Star-Crossed Enemies" е първата балада, която е обаче прекалено сладникава и... пренебрежима. В "Alice" има доста алтърнатив влияния и песента леко излиза извън стила на албума с липсата си на екстремни вокали, но все пак звучи окей. Най-добрата песен в албума според мен обаче е "The People in the Attic" - в нея просто всичко е с една идея по-добро. Композицията е по-добре развита, китарите са по-отчетливи, а има и небанално бързо соло (да, останалите сола са банални). "Tess-Timony" е втората балада, която е по-лека, но и по-добре направена, а клавишните играят основна роля в нея.

Това е един стегнат и през повечето време много енергичен албум. Адмирации към вокалиста Спенсър Чарнас, който се справя много добре с двата вида пеене - чистите му вокали са правилни и много мелодични, а крещенето му е зверски надъхващо. Инструменталът също е окей, но не толкова откъм техника, колкото откъм атмосфера - защото без всички тези театрални елементи и вещата работа с клавишните, инструменталът щеше да е един сравнително гол пост-хардкор на средно ниво. Концепцията също не трябва да се пренебрегва, като дори може да подтикне слушателите (особено по-младите) да отворят някоя и друга наистина хубава книга (вместо разните там графомански ч*кии на Джон Грийн и Иво Сиромахов, да речем - бел. ред.).

01. The Nature of the Beast - "Ферма за Животни" (Джордж Оруел)
02. Communion of the Cursed - "Екзорсистът" (Уилям Питър Блати)
03. Bloodbath & Beyond - "Дракула" (Брам Стокър)
04. The Plot Sickens - "Alive: The Story of the Andes Survivors" (Пиърз Пол Рийд)
05. Star-Crossed Enemies - "Ромео и Жулиета" (Уилям Шекспир)
06. Me, Myself and Hyde - "Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд" (Робърт Луис Стивънсън)
07. Alice - "Поговори с Алис: Дневникът на една 15-годишна наркоманка" (Беатрис Спаркс)
08. The People in the Attic - "Дневникът на Ане Франк" (Ане Франк)
09. Tess-Timony - "Тес от рода д‘Ърбървил" (Том Харди)
10. Hell in the Hallways - "Кари" (Стивън Кинг)

+ + + + +
Отчетлива крачка напред след предишния албум.
Мощни екстремни и правилни, мелодични чисти вокали.
Инструментал на добро ниво и умело използвани театрални, симфонични и клавишни елементи.
Много любопитна и хубава концепция.

- - - - -
Няколко средняшки до посредствени парчета.
На места инструменталът не изпъква с абсолютно нищо.
Прекалено много са зазвучали като Alesana и Crown The Empire.

IF YOU LIKE
Alesana, Crown The Empire, Famous Last Words, In Fear And Faith, LMTF и др.

Автор: Reksy
[7/10]

Rhapsody of Fire - Into the Legend

Posted by Today's Metal Crew On сряда, декември 09, 2015 0 коментара

Стилът: Power Metal
От/Год: Италия, 2016
Лейбъл: AFM
Отнема: ~67 минути


Oбложката на този нов албум на Rhapsody of Fire изглежда толкова епично, че спокойно може да мине и като обложка на някой от следващите expansion-и на World of Warcraft. Ето - първото впечатление е добро. Оставаше обаче и да видя какво има зад този красив артуърк. "Into the Legend" е малко по-добър от "Dark Wings of Steel", но важният жълт въпрос, който несъзнателно си задавах (а вероятно и вие също) беше дали е по-добър от "Prometheus" на другото Rhapsody - онова, на Лука Турили. Отговорът - и да, и не, но по-скоро не. Не, защото композициите определено не са на толкова високо ниво, но донякъде да, защото звукът в "Into the Legend" е много по-добре балансиран.

След онази прословута митоза, двете Rhapsody-та поеха по различни пътища - Лука Турили продължи да залага на повече холивудска епичност и оркестрации, а ROF, макар и също да са увеличили употребата на симфонични елементи, търсят по-"метъл" звученето и залагат на по-изчистен пауър метъл. Това е така и в този албум. Разликата с предишния им албум е, че ROF вече звучат по-добре сработени и по-уверени и дори си позволяват да експериментират с учудващо много фолклорни елементи.

Но нека започнем подред. Началото на албума може да даде малко грешна представа за това, което ще се случва нататък. Излишно дългото интро ни въвежда в динамичната "Distant Sky". Скоростно шарене по грифа на китарата, хорови беквокали, епичен мелодичен припев - звучи добре. Но си личи, че може и повече. Такива песни сме чували в изобилие, а в китарната виртуозност определно се дочуват пропуски, най-вече откъм тайминг (не че мога да изсвиря нещо подобно - просто наблюдение). Заглавният трак също звучи добре, бие на спийд/хеви, с яки двойни каси в припева и включващи се за много кратко гайди в началото. Само че само "добре" не ми е достатъчно. Докато се чудя какво ми липсва, минава бавната и мрачна "Winter's Rain" и идва "A Voice in the Cold Wind". Тя ме изкарва от размислите ми със... средновековен фолк, подозрително напомнящ за този в "Forest of Unicorns". Супер, но не фолкът е елементът, който ми липсваше.

Преди да съм успял да се замисля наново, започва втората половина на албума. И благодарение на "Valley of the Shadows" се сещам какво ми липсва - оперните елементи! И не говоря просто за оперното пеене, а за онова чувство, че слушам метъл опера. Този 7-минутен епос ми върна ентусиазма и ми напомни за някои от най-добрите композиции на групата. Явно за почивка, след него е баладата "Shining Star", но поне аз все я прескачах при следващи слушания, за да стигна по-бързо до "Realms of Light", където оперните елементи продължават да действат с пълна сила. Скоростният пауър метъл "Rage of Darkness" пък вдига двойно оборотите и блесва със страхотно, отвяващо перчема 100-секундно надсвирване между бас, китара и клавир.

Всичко завършва с близо 17-минутния опус "The Kiss of Light". Условно бих могъл да го разделя на три части. Първата минава в напрегнато, мрачно и разкуфяващо средно темпо с прав ритъм. Втората част разчита само на класическа китара, малко оркестрации и прекрасните гласове на Фабио Лионе и поне неизвестна за мен като име оперна певица. Финалната част връща напрежението и завършва по подобаващо епичен начин песента.

Втората част на този албум определено е много по-добра от първата и отчасти ми напомни за ранните творби на Rhapsody. Звученето, разбира се, е много различно, но духът е същият. Още малко мелодии и още малко повече клавишна работа и щях да заговоря за сравнения с "Legendary Tales", само че засега обаче няма да навлизам в тия дебри и ще се радвам на това, което имам пред себе си. Rhapsody of Fire е различна, но все така готина група и през 2015-а и не мисля, че има нужда от подобни сравнения с миналото, поне в този частен случай. Оп, пардон, 2016-а. За миг забравих, че съм в бъдещето.

+ + + + +
Много силна втора половина на албума!
Засилена роля на оркестрациите и клавишните, дори басът блесва на няколко пъти.
Преобладващо добра китарна работа и очаквано безупречен Фабио Лионе зад микрофона.
Сполучливи препратки към ранните творби на групата.
Епичен 17-минутен завършек, в който няма почти никакво "печелене на време".

- - - - -
Първата половина на албума е доста по-"суха" от втората.
Някои по-слабички китарни момента, в които да си кажем "Лука щеше да го изсвири по-добре".
Интродукциите, които си заслужават слушането, са рядкост - но и тук няма такава.
 
IF YOU LIKE
Luca Turilli's Rhapsody, Magic Kingdom, Avantasia, Dragonfocre, Helloween и др.

Автор: Testset
[8/10]

Digimortal - Дети галактики

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, декември 07, 2015 1 коментара

Стилът: Industrial/Modern Metal
От/Год: Русия, 2015
Лейбъл: -
Отнема: ~43 минути


Digimortal се превърна в една от любимите ми руски групи още с дебютния си албум и до днес е една от малкото останали причини да продължавам да следя рускоезичната метъл сцена, където повечето ми фаворити ме разочароваха и/или се разпаднаха. Тези юнаци обаче не се предават и продължават да правят музика, която послеразпространяват безплатно. Така бе издаден и "Дети галактики".

Още след едно слушане знаех, че колкото и да е добър, този албум няма да бъде новият ми любим на Digimortal. Познатият почерк е налице, композициите също са на познатото ниво, звукът е очаквано добър, но го няма онова самонадскачане, което показваха с всеки нов албум. Същинското начало "Добро пожаловать на бой" задава добре темпото и поделя екстремните и чистите вокали поравно, но заглавният трак, "Киберия" и бавната "На коленях" сякаш вкарват албума в един твърде познат коловоз. Някъде тук става ясно, че "Дети галактики" е внимателна стъпка, залагане на сигурното, нерискована игра. Изненадите са малко, песните са предвидими и добре че има композиции като "Скорость" и "Фараон", които да разнообразяват на ключови места. Първата включва леки рап-метъл елементи и дамски вокали, а втората е най-тежката, но и най-добре построена песен в албума, като в нея се разчита само на екстремни вокали. "Я погибаю" и "Биоробот" също са много мощни парчета, като може да не изненадват с кой знае какво новаторство, но за сметка на това много силно контрастират със скучната балада "Облака" и аутрото "К тебе".

Ако махнем интрото, аутрото и още 1-2 вероятно субективни изключения, не бих могъл да кажа, че в "Дети галактики" има слаби песни. Тази група твори на много високо ниво, с мощен китарен и електронен звук, и в това отношение може да се конкурира с много от големите имена на световната сцена. Предполагам, че руският език в песните им е основна причина Digimortal да не са особено известни извън Русия, но до голяма степен именно той ги отличава, така че не бих го отбелязал като минус. Мога само да си пожелая следващия път да има още повече мелодии, по-смели композиционни решения и дори малко повече електроника. Не че нещо, но тази група я използва адски добре, а тук сякаш е оставена на прекалено заден план.

+ + + + +
Пореден добър албум във вече десетилетната история на групата.
Звук на високо конкурентно ниво - при това в релийз тип "самиздат".
Внасящи разнообразие композиции на ключови места.


- - - - -
Сравнително предвидим и сравнително еднообразен.
Пренебрежими, но за сметка на това дълги интро и аутро.
Нито една от по-бавните песни не им се е получила този път.
 
IF YOU LIKE
Illidiance, Naily, Sybreed, Amatory, Fear Factory, Dead By April и др.

Автор: Testset
[7/10]

Like Moths To Flames - The Dying Things We Live For

Posted by Today's Metal Crew On събота, декември 05, 2015 0 коментара

Стилът: Metalcore/Post-Hardcore
От/Год: САЩ, 2015
Лейбъл: Rise Records
Отнема: ~32 минути


Имам си правило - да се опитвам винаги да пиша за групи, за които съм писал ревюта и преди. И ето, че в плеъра ми попадна новият албум на LMTF, който и без това щеше да бъде изслушан, но някак ми беше с една идея по-любопитно какво ще чуя, заради причината горе. Реалността обаче е, че ако не беше това мое "правило", изобщо нямаше да си правя труда да го чувам повторно, или пък да пиша за него.

Първият проблем в "The Dying Things We Live For" е, че китарите звучaт хем приглушени, хем излишно надути, което е очакван ефект от опита да бъдат настроени възможно най-ниско. Също така имам усещането, че това, което излиза от струнните иструменти, е до голяма степен еднакво в целия албум. На места барабаните пък излизат на прекалено преден план, опитват се да заглушат вокалите (които от своя страна всячески се опитват да ги надвикат), а дори излизат и от синхрон с мелодията, като чудесен пример за това е очевидно непосилно бързият за барабаниста припев в "The Art of Losing".

Всички композиции следват една и съща структура, до болка позната на всеки "-кор" фен. Първата песен, правеща впечатление обаче е именно "The Art of Losing", която въпреки проблемите си има много хубав мелодичен припев. Китарите в следващата "Fighting Fire with Fire" пък са отчетливи, но припевът, макар и мелодичен, е скучен. "The Give and Take" се оказва най-добрата песен в албума с раздвижените си китари, готиния си бридж, мелодичния припев и, важно да се отбележи - синхронът между музикантите. Последната "Wither" пък завършва със соло, което на фона на останалия китарен материал може да мине и за виртуозно.

След 32 минути шум, надвикване и уроци на тема "Как не се продуцира звук", албумът свършва, ушите пищят, главата леко боли и някак се надяваш да не си оставил плеъра на "repeat", защото тишината звучи много по-добре. Най-хубавото в този албум е фактът, че не вярвам някой да го запомни изобщо. Честно ви казвам, този албум е толкова посредствен, че може дори феновете на бандата да го забравят и като си пуснат новия такъв след време да си мислят, че е трети. Аз поне го намирам за плюс, защото TDTWLF няма да ме спре да си пусна следващото нещо излязло под името на бандата, въпреки слабата оценка сега.

+ + + + +
Солидни екстремни и доста приемливи чисти вокали.
Някоя и друга добра песен сама по себе си.
Безпроблемно и бързо забравим, което е голям плюс за бандата.

- - - - -
Инструменталът звучи еднакъв през по-голямата част от албума.
Небалансиран звук и слабичка продукция, водещи до болезнено надвикване.
Десет еднакви по структура композиции.
 
IF YOU LIKE
The Word Alive, Memphis May Fire, The Plot In You, Secrets, Miss May I и др.

Автор: Reksy
[5/10]

Omnium Gatherum - Grey Heavens

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, декември 03, 2015 0 коментара

Стилът: Melodic Death Metal
От/Год: Финландия, 2016
Лейбъл: Lifeforce Records
Отнема: ~56 минути


Omnium Gatherum са от град Котка и по свои думи свирят "мелодичен дет метъл за възрастни". "За възрастни" в смисъла на " за зрели хора", не в другия смисъл (ама че незряло е изобщо да си го помислите!). По-сухо казано, те свирят мрачен, многопластов и много зрял мелодет с елементи на дуум и прогресив метъл. А по-директно казано, те са една от онези групи, която всичките ви приятели, харесващи Insomnium и DT, почти сигурно също харесват.

След мрачния, красив, но и лесно забравим "Beyond", Omnium Gatherum се впускат в ново мрачно приключение с "Grey Heavens", в който, въпреки мрачното заглавие и дуумаджийска обложка, има по-малко дуум, повече мелодет и в частност - повече "мело". Това, което им липсваше в предните два албума, а именно динамиката и темповото разнообразие, го има тук. Композициите са по-динамични, по-стегнати и по-разнообразни. Албумът дори започва с бърза песен - "The Pit", към чийто край се включват и чисти вокали. "Rejuvenate!" и закриващата "Storm Front" също залагат на повече скорост, докато на повече мелодии, здрави рифове и средно темпо разчитат "Skyline" (която няма как да не ни напомни на "Only For the Weak" на In Flames с основния си риф), "The Great Liberation", "Frontiers" и "Ophidian Sunrise". В това число донякъде може да се включи и почти изцяло инструменталната "These Grey Heavens". Има обаче една композиция в този албум, която просто отвява всички останали - близо 9-минутната "Majesty and Silence", в която темпото и настроенията се сменят няколко пъти, а финалът с хоровите чисти вокали прави песента да изглежда поне двойно по-епична.

Истина е, че това е мелодет за зрели хора. В ревюто за "Beyond" някой се чудеше дали със своята музика Omnium Gatherum не се отдалечават прекалено много от "не токлова задълбочения" мелодет фен, но сега става съвсем ясно, че те нарочно не целят тази аудитория. Музиката им е предназначена за задълбочени любители на жанра и ако просто минаваш покрай нея случайно, е твърде възможно да не ѝ обърнеш достатъчно внимание. И преди някой да се е обидил - не казвам, че ако не харесвате Omnium Gatherum сте "незрели". Просто музиката им е предназначена за по-обособен кръг фенове и ако не сте в него, спокойно можете да пропуснете изживяването. А ако изберете да се обидите - ще е много незряло от ваша страна, хаа!

+ + + + +
Първокласен, добре изчистен, зряло звучащ мелодичен дет.
Дълбоки, интелигентно построени композиции.
Повече темпово разнообразие, динамика и мелодии от предния път.
Отдава се внимание на красотата на музиката, вместо просто да се нахвърлят рифове и грухтежи.

- - - - -
Изисква се точно определен тип мелодет фен, за да оцени подобаващо тази музика.
Включванията на чисти вокали са толкова красиви, че ти се иска да чуеш още от тях... но няма.
 
IF YOU LIKE
Insomnium, Dark Tranquillity, Mors Principium Est, Amorphis, At The Gates и др.

Автор: Undepth
[8.5/10]

Абонамент за: Публикации (Atom)

    Още приятели