От/Год: Швеция, 2015
Лейбъл: Nuclear Blast
Е, няма такава банда! Това е чудовищно добро. Миналата година, когато ни смазаха с едноименния си и дебютен албум, ако е имало някой да се съмнява какво ще последва, сега би трябвало да избие тези мисли от главата си и да я посипе с пепел. Avatarium отново ни дават единствено и само най-доброто. Вярно, една идея по-трудно смилаем материал, но ви гарантирам, че с минимални усилия ще откриете всичката красота на отчаянието в тази музика.
Както и предния път, началото е повече от зареждащо. Едноименната откриваща песен задава "грешното" темпо, като единствената и цел е да вдигне адреналина на простосмъртния слушател и впоследствие да го потопи в ковчег перли, хипнотизиран и бълнуващ. Яко, нали? А какво се случва оттук нататък? Ами... тежък, мелодичен, драматичен дуум метъл. Песните преливат в неусетно безвремие и изпълват пространството със звук. Разказват истории за деца от луната, за "Iron Mule" - железницата с нейните последствия, за зли северни духове, за "The Januаry Sea" с неговите седем сирени, абе, изобщо... ширината на миргогледа е всеобхватна.
С това, което правят, музикантите съвсем открито музикантите отдават огромна почит на цели декади музициране. Може да доловите психеделията на 70-те, хамънд органа на Uriah Heep или Джон Лорд (ако щете), брутално тежки мигове ала Сабат и още, и още, и още. Цялостната манджа обаче си е забъркана около жената с гарванова маска Джени-Ан Смит (между другото - съпруга на Маркус, за по-любопитните). Тя е не просто вълшебна с това, което прави. Тя е онзи магнитен глас, привличащ вниманието. Тя е специална. Повярвайте ми, изключително рядко се среща подобна комбинация от визия, талант и интелект.
Надявам се всички тези хвалебствия дотук да намерят почва и да накарат някои, все още чудещи се "що е пък туй", да запретнат ръкави, да напомпат мускули и да изслушат няколко пъти този шедьовър. Защото освен на "болен мозък", това произведение е плод и на гениалността на своите автори. A за финал няма да ви правя резюме, а просто ще ви оставя с една строфичка от песената "The January Sea".
The January sea will roll
black like sin and blood...
+ + + + +
Всичко, до последния звук и ду(у)ма!
Албум-наркотик - колкото повече го слушаш, толкова по-зависим към него ставаш.
Допълнителни хвалебствия за рядко страхотните вокали на Джени-Ан Смит.
- - - - -
Албум-наркотик - колкото повече го слушаш, толкова по-зависим към него ставаш.
Допълнителни хвалебствия за рядко страхотните вокали на Джени-Ан Смит.
- - - - -
При 10/10 да се говори за минуси е некоректно.
IF YOU LIKE
Candlemass, Krux, Black Sabbath, Lake of Tears, Argus и др. и др.
Автор: Nightice
[10/10]
Принципно смятам, че когато един труд се оценява с най-високата оценка, това го превръща в нещо свръх - нещо, което независимо от звучене и жанр, е толкова добро, че ще впечатли (дори би трябвало и да се хареса) на хора от всякаква аудитория. Или поне е логично това да показва една много висока оценка. Защото да се справиш много добре със задачата в собствената си рамка е просто да си изпълниш плануваното - не е нещо свръх (демек не може да е повече от 9).
Това със сигурност не е материал за всяка аудитория. Намирам го за много далеч от 10. Нито композициите са нещо особено, нито лирическите изрази, нито замисъла. А вокалите са на светлинни години от страхотни. Просто не виждам основата за това 10/10. Да, музиката е зарибяваща и паразитна, но откога това се превежда в нещо "страхотно"? Налудна мисъл...
Може би съм просто аз и този стил не ми допада, но обикновенно съм съгласен с оценки 10/10 в този сайт.
Интересно ми е дали други хора, отвъд моето обкръжение, мислят различно.
Ако оставим несъгласието с оценката, албума е готин - стабилна 7,5-8/10 мисля, че му пасва.
Надявам се да се пръкнат още коментари.
И според мен тази 10 - ка е пресилена . Този албум е доста по - слаб от предишният .
Искам да благодаря на пишещите в този сайт за това, че благодарение на ревюто от преди две години открих за себе си тази група. Споделям 100% възторга на автора от албума, както и оценката 10/10, макар, че това едва ли има значение.
Не бих спорил с никого по отношение на музикалните му достойнства, тъй като осъзнавам, че не съм обективен. Аз просто съм един от хората, които са омагьосани, очаровани, хипнотизирани и развили безнадеждна зависимост към тази музика и това едва ли ще се промени с времето. Все пак искам да отбележа, че е впечатляващ начина, по който Avatarium възраждат прог и дуум класиката от 70-те години. Не подражават на никого директно, но всеки фен ще открие елементи от музиката на собствените си фаворити от онова време, което просто не бива да се забравя.
Между другото - мислех си, че Avatarium е извънредно рядък случай, когато някой вкарва гаджето си в групата и това вместо да я прецака (вижте какво стана с Бийтълс през 1970 :) - напротив - направо я изстрелва в стратосферата. Всички музиканти са адски добри в това което правят и те го правят от много години, но сега гласът на Джени-Ан Смит му придава неподражаем блясък и магия. Мисля, че те го осъзнават.
През 2013 се чудех докъде ли ще стигне тази група, след като тръгва от върха. Сега виждам, че е имало и още нагоре. Много се надявам тази формация да издаде още много албуми като този (аз бих споменал и EP-то "All I Want" от миналата година, което заслужава специално ревю ...). Колкото до оценките ... нека времето да покаже.
Харесвам стила (Doom), но не до припадъци! Смятам, че тази група в момента е недостижима в работата си! Без пристрастия - 9/10. Музиката си е музика!
Албумът е гениален, въпреки че не те удря директно, така както дебюта им. Далеч по-разнообразен е от предходния, като на моменти дори започваш да се чудиш какво всъщност е това - дали да го причислиш смачкващия дуум на January Sea, или пък към блусарската задявка на In My Time of Dying?
А в момента, в който си пуснеш концертни записи на новите парчета, все повече се убеждаваш, че Дио се е завърнал като крехката блондинка Джени-Ан Смит.