TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

Helloween - My God-Given Right

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, май 21, 2015 1 коментара

Стилът: Power/Heavy Metal
От/Год: Германия, 2015
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~61(+16) минути


Helloween е една от първите ми любими групи изобщо и затова винаги с интерес чакам всеки техен нов албум и всяко тяхно ново посещение в България. Наскоро видях и някакви шестокласници с тениски на Helloween на улицата и ми стана едно такова драго, защото тия деца не са били родени, когато е излязъл "The Dark Ride". А това сякаш не беше толкова отдавна. Баси, как лети времето... Отлетя толкова бързо, че дойде време за още един нов албум на Helloween. И само след едно слушане знаех, че "My God-Given Right" определено няма да ми стане новият фаворит в дискографията на групата, но би било супер обидно да отрека и безспорните му качества.

Първите две песни много приятно ми напомниха за звученето на групата от два различни периоди. "Heroes" незнайно защо ме върна към "Rabbit Don't Come Easy", a "Battle's Won" - някъде в периода между "Walls of Jericho" и първия "Keeper". Следващите "My God-GIven Right" и "Stay Crazy" обаче така и не ми станаха интересни, колкото и да ги слушах, като втората е може би най-слабата и скучна песен в целия албум. "Lost In America" променя нещата за добро. Изненадващо, песента за това как групата се мотае по летищата в Щатите е една от най-готините в албума, най-вече благодарение на страхотния си, типично хелоуински припев. След още една двойка скучновати песни идва и първата балада, озаглавена "Like Everybody Else". Песента не е никака лоша и е доста емоционална, но определено няма да се пее и помни като старите балади. "Creatures In Heaven" пък е високооборотна, дълга 6 минути и половина песен, която също можем да обявим за една от добрите в албума. "If God Loves Rock 'N' Roll" е типичната по-лека и веселяшка песен, от които Helloween почти винаги слагат по една - свежо парче с готин припев и 80-арски китари, което би било готино да чуем на живо. До края обаче единствено закриващата "You, Still of War" заслужава по-сериозно внимание. Дългият над 7 минути епос напомня за мрачното звучене от "The Dark Ride" и определено е най-добре изпипаната композиция в целия албум. Със сигурност бих се зарадвал, ако това е звученето и на целия следващ албум.

Мога само да се чудя защо страхотни тракове като "Wicked Game" и "Free World" са оставени в бонус диска, при положение, че в основния траклист определено има много пълнежи, всеки от които те с огромен успех биха заменили. Дори дълбоката резерва "More Than a Lifetime" е доста по-интересна от някои песни в главния диск. Предполагам, че умните (но не прекалено) глави в Nuclear Blast имат пръст в това, но няма сега да седна да съдя когото и да е. Важното е, че в този албум има предостатъчно материал за един много добър албум на Helloween. Той обаче е развлачен и допълнен с купища пълнежи, които малко разводняват нещата и създават впечатлението за не чак толкова добър краен резултат. В общи линии, ако изрежем пълнежите, качественият материал удря заветните 46 минути. Слочаенос? Не мисла!
 
+ + + + +
Препратки към звученето не само от 80-те, но и към звученето от началото на този век.
Страхотни композиции като "You, Still of War", "Battle's Won", "Wicked Game", "Free World" и "Lost In America".
Напълно достатъчен материал за един много готин албум на Helloween... 

- - - - -
... който обаче е разводнен от още 20-30 минути пълнежи.
Никаква идея защо толкова добри песни са оставени като бонуси, а не в основния траклист.
 
IF YOU LIKE
Gamma Ray, Unisonic, Avantasia, Blind Guardian, Sonata Arctica и др.

Автор: Testset
[7/10]

Frei.Wild - Opposition

Posted by Today's Metal Crew On вторник, май 19, 2015 0 коментара

Стилът: Punk Rock/Ska/Deutschrock
От/Год: Италия (Южен Тирол), 2015
Лейбъл: Rookies & Kings
Отнема: ~51 минути 


Frei.Wild са от Южен Тирол, Италия. Говорят и пеят на немски, но когато ги питаш дали имат германско самосъзнание казват "Ние сме южнотиролци!". Въпреки това през 2006-та направиха песента "Dieses Jahr holen wir uns den Pokal" ("Тази година купата е наша") по повод на световното първенство по футбол. Вокалистът им пък е пял в скинарска банда, но казва в една от най-емблематичните песни на Frei.Wild: "Ние не сме неонацисти, не сме и анархисти, ние сме точно като теб!". Трудно ми е да разбера какви точно са им политическите виждания, тъй като не съм на "ти" с немския, но честно казано - не ми и пука особено. Просто защото пичовете правят добра музика.

Откакто ги чух за пръв път през 2009-та с албума "Hart am Wind", Frei.Wild не са се променили кой знае колко много откъм звучене. Типичният им "стадионен" и силно емоционален пънк се среща из целия албум, но най-вече в песни като "Wir brechen eure Seelen", "LUAA - Rock’n Opposition", "Hab keine Angst", "Wenn die Erinnerung erwacht" и "Unvergessen, unvergänglich, lebenslänglich". С малко повече мелодия от този списък се открояват "Allein, ohne dich, bei mir", "Hör, was das Herz dir sagt" и ироничната "Akzeptierter Faschist".

Сред по-различните песни в албума са "Es braucht nicht viel, um glücklich zu sein", която си е типична ска, баладичната "Ich will dich irgendwann verlieren", "Morgen wird alles besser" и оставената в бонус диска "Wie ein schützender Engel", която те не искат да наричат "поп-рок", но всъщност си е точно поп-рок. Не че има особено значение де. Но не мога да кажа и че това звучене им отива по какъвто и да е начин. Този вокал не става ни най-малко за балади и поп-рок. Чуйте го дори само веднъж и ще се убедите още на първата секунда.

Феновете със сигурност ще харесат "Opposition". Както и в предишните албуми, така и в него има 1-2 отявлени хита, но този път сякаш няма наистина, ама наистина голям хит. Странното е и че видеоклипове бяха пуснати за песни, които се намират в бонус-диска към албума, което за пръв път виждам да се случва при някоя банда, но... тяхна си работа. И най-важното - "Opposition" определено не е правен с мисълта за международния пазар. Затова и интересът към него по наши земи ще е минимален, да не кажа почти никакъв.
 
+ + + + +
Купища здрав, първокласен, висококачествен германски пънк рок.
Добър звук и немалко картина, с която той бе запълнен под формата на клипове.
Няколко композиции с по-открояващо се "хитово" звучене. 

- - - - -
Почти напълно нерелевантен към международния пазар (в който попадаме и ние).
Малко еднообразен като цяло и може лесно да изгубиш интерес по средата.
Определено е по-слабичък от предните албуми.
 
IF YOU LIKE
Böhse Onkelz, Wilde Jungs, Serum 114, Betontod, Hämatom, Volxsturm и др.

Автор: Testset
[6.5/10]

Feed Her To The Sharks - Fortitude

Posted by Today's Metal Crew On неделя, май 17, 2015 0 коментара

Стилът: Metalcore/Electronic
От/Год: Австралия, 2015
Лейбъл: Victory Records
Отнема: ~42 минути 


Наскоро бях разкрит от главния редактор, че извънредно много си падам по мелодичен метълкор и съответно не би трябвало да е изненада, че подхванах точно този нов албум на FHTTS (редакторът поне не беше никак изненадан). Албумчето, от своя страна, е точно това, което харесвам - бърз, тежък и мелодичен метълкор с щипка "австралийност". Вокалистът Андрю Вандерзалм пък прави всичко по силите си, за да може групата му да се разпознава веднага. Той е просто един завършен метълкор вокалист, владеещ дълбоки грухтежи, гърлени крясъци и мелодични чисти вокали. Работата му зад микрофона е наистина впечатляваща.

Отварящите "The World is Yours" и сингълът "Chasing Glory" са мощни, с отчетливи китари и рифове и залагат на нормалната метълкор структура от тежки куплети и мелодични припеви - ако си падате по такива, албумът определено ще ви допадне. Другият сингъл "Burn the Traitor" започва с т.нар. "транс пиано" и е една от малкото песни без чисти вокали. Песента е сред най-тежките в албума, но транс електрониката ѝ придава много модерно звучене и някак "олекотява нещата". "Terrorist" също е изключително мощна и мачкаща, а "Heart of Stone" има един от най-мелодичните и запяващи се припеви в албума. Електрониката в началото на "Walking on Glass" пък леко ми напомни на тази в "Fifth Kind" от американските им колеги от The Browning. "Fear of Failure" има с една идея по-бавен, но много мелодичен и запомнящ се припев, а "Badass" е последната песен в албума, в която няма чисти вокали. Единственият трак, надхвърлящ 5 минути, е закриващият "Let Go", който завършва албума с готино соло и меланхолични китари.

Албумът е изключително стегнат, мощен, мачкащ и мелодичен (да, едновременно) и безспорно слаби песни в него няма. Китарната работа, макар и малко опростена на пръв поглед, също заслужава отделн оспоменаване, най-вече заради неочаквано добрите сола, нетипични за повечето от бандите в жанра. Реално обаче много песни звучат доста еднакво с други, което по принцип е голям проблем, но в случая, незнайно защо, не ми пречи. Пък и вече доста пъти вече изслушах албума с голям кеф от начало до край, така че спирам да се оплаквам и си го пускам пак.
 
+ + + + +
Много мелодичен, тежък, бърз и супер мощен австралийски метълкор.
Страхотно изпълнени и много надъхващи три типа вокали.
11/11 силни песни с доста добри китари.

- - - - -
Еднообразие в звученето, заради което много от песните си приличат една с друга.
Липсват няколко силно открояващи се хитови композиции.
 
IF YOU LIKE
IKTPQ, Parkway Drive, Buried In Verona, Beyond The Shore, Bury Tomorrow и др.

Автор: Reksy
[7/10]

Desasterkids - 030

Posted by Today's Metal Crew On петък, май 15, 2015 0 коментара

Стилът: Metalcore/Post-Hardcore
От/Год: Германия, 2015
Лейбъл: Redfield Records
Отнема: ~41 минути 


Преди години харесвах всякакъв метълкор, независимо дали китарите във всяка песен са идентични и дали текстовете са безсмислени. Стига да беше зарибяващ и мелодичен - слушаше се. Или съм пораснал, или вкусът ми е станал по-претенциозен, или просто много съм свикнал на такава музика, но вече изисквам много повече от албумите в този жанр, за да ги изслушам наведнъж. Вероятно "030" би ми харесал преди няколко години, но днес... не особено.

На практика, почти всички песни от този дебют звучат еднакво. Човек трудно може да различи рифовете и трябва доста сериозно да се заслушаш в отделните песни, за да си сигурен, че китарите не са абсолютно еднакви във всяка от тях (аз все още не съм сигурен). Първите две песни са абсолютно безлични и чак третата "Break Down the Walls" прави добро впечатление с готините си генг напеви. В следващата "Harlot Killer" пък се долавя агресивният ню метъл дух от началото на века, като барабаните и електрониката стабилно напомнят за Slipknot. "Straight to Hell" пък е първият трак, който включва чисти вокали и съответно има с една идея по-мелодичен и интересен припев. "Lawless" също има много мелодичен припев с леко пънк звучене и яки беквокали.

Еднообразието се завръща в "My Own Idol", след която е поставена абсолютно безсмислената интерлюдия "Kids Don't Lie". Тя обаче ни прехвърля в най-добрата песен в албума - "#sicksicksick". Тя има по-обособени китари, по-мощни и бързи барабани, скоростно темпо и зарибяващ припев. Правилно е пусната като сингъл и щеше да е добре поне половината песни да бяха на нейното ниво. Неочаквано, в траклиста се появява и балада. "Autobahnsong" разчита на бавно темпо и бавни вокали, но за сметка на това успя доста бързо да ме отегчи. Прекалено протяжна композиция и вероятността да я смените преди да се появи интересната ѝ част е доста голяма (3:30 минути са много време, за да чуеш нещо готино, траещо само 20 секунди). "Find What You Love" е просто поредната песен с мелодичен припев, която закрива и албума.

Заключението е просто - един крайно обикновен (но и доста шумен) метълкор албум с еднакво звучащи композиции, няколко зарибяващи припева, две-три добри парчета и една изключително скучна балада. Реално погледнато това не е нищо неочаквано под етикета на този жанр, но все пак, когато се появи нова група и тя още с дебюта си звучи толкова изтъркано, очаква ли я изобщо някакво бъдеще?
 
+ + + + +
Мощни крясъци, няколко зарибяващи припева и готини беквокали.
Повече песни като "Harlot Killer" и "#sicksicksick" биха били добре дошли.
На живо може да стане и хубав моШ, особено на "Breakdown City". 

- - - - -
Не съм много сигурен в колко от песните китарите изобщо са различни.
Преобладавщо скучни, еднакво звучащи композиции.
Имам чувството, че колкото повече го слушам, толкова по-ниска оценка искам да му напиша.
Разбирам, че това е дебют, но... не е окей да звучиш толкова изтъркано още в дебюта си.
 
IF YOU LIKE
My Ticket Home, Oceans Red, Fit For a King, BMTH, Buried In Verona и др.

Автор: Reksy
[5/10]

Beyond The Black - Songs of Love and Death

Posted by Today's Metal Crew On сряда, май 13, 2015 0 коментара

Стилът: Melodic Symphonic Metal
От/Год: Германия, 2015
Лейбъл: Airforce1/Universal
Отнема: ~56 минути 


Запомнете името на тази група и този албум, защото по всяка вероятност "Songs of Love and Death" често ще бъде споменаван из класациите за "дебют на годината", а групата очевидно я чака добро бъдеще. Рядко се срещат дебюти на такова високо ниво, особено в този жанр, затова за малко и аз щях да го подмина като "поредният албум на поредната банда с поредната готина мадама за вокалистка". В музиката на BTB обаче има нещо, което казва "Не, не сме просто поредните" и аз вярвам в това. И ако също като мен сте се уморили да въртите едни и също симфо/готик имена, които сякаш се състезават кой има повече пари за наемане на по-голям оркестър, то тогава обезателно четете нататък!

Композициите в албума са мелодични, много добре развити, завършени и често хитови. С песни като "In the Shadows", "Running to the Edge", "Hallelujah" и заглавната можеш да обиколиш всички големи европейски фестивали и да разпееш стотици хиляди гърла. Гласът на вокалистката Дженифър Хабен пък е толкова сладък и звънлив, че направо не можеш да му се наситиш. Тя изпълнява партиите си и със завидна лекота - без да се напъва, без да се надвиква с инструментала и без да излиза прекалено много пред него, което напоследък незнайно защо е практика за голям процент от групите в този стил. Някои казват, че пеенето ѝ е много "поп", но това не е особено вярно, най-вече защото мелодичността не е еквивалент на "поп", точно както "метъл" не е еквивалент на "шум". С допълнителни вокали (чисти и крещящи) се включва и китаристът Кристо Хумелс, разнообразявайки допълнително и без това цветната картинка в "Songs of Love and Death". Към великолепните вокали добавяме добрата китарна работа, хубавите (макар и редки) сола, мощните (но ненатрапващи се) симфонични партии и епични хорови напеви и получаваме един завидно добър дебют.

Преди около 10 години с подобен албум блеснаха Lunatica, но уви, скоро след това кариерата им потъна, затова искрено се надявам Beyond The Black да продължат да правят добре това, което правят и следващият им албум да бъде дори по-силен. В този не мога да не спомена и един недостатък - макар че голяма част от песните тук са едни от най-силните, които съм чувал в този жанр от години насам, последните няколко песни в "Songs of Love and Death" малко свалят нивото. Изключвам от това число кавърът на Motorhead "Love Me Forever", но парчетата преди нея, макар и нелоши, до известна степен играят ролята на пълнежи. Или пък просто им липсва тази уникалност, свежест и оригиналност, която сме чули в предишните тракове.

Ако направим неизбежното сравнение между BTB и всички актуални симфонични банди с дамски вокали, с учудване ще отбележим, че дебютантите не само вадят доста по-добър звук от повечето си опитни колеги, а и самото им звучене е около 100 пъти по-свежо. Затова, уважаеми female-fronted ветерани, стягайте си гащите, защото ако BTB развият напълно потенциала си и имат късмета да получат популярността, която заслужават, като нищо ще се превърнат в новия голям играч на тази сцена.
 
+ + + + +
Изключително свежо и до голяма степен хитово звучене.
Професионално измислени, развити и завършени композиции.
Кристален звук и качествена продукция.
Вокалистката Дженифър изпява партиите си красиво и без никакъв зор.
Потенциал за постигане на наистина големи успехи в този стил. 

- - - - -
Губи малко от чара си към края, където има някой и друг пълнеж.
Толкова е мелодичен, че някои ще го заклеймят като "много поп".
 
IF YOU LIKE
Lunatica, Epica, Within Temptation, Sirenia, Nemesea, Amaranthe, Temperance и др.

Автор: Testset
[8.5/10]

Korpiklaani - Noita

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, май 11, 2015 0 коментара

Стилът: Folk Metal
От/Год: Финландия, 2015
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~45 минути


Имаше един период, в който с огромен ентусиазъм очаквах всеки нов албум на Korpiklaani. След "Tales Along This Road" (жесток албум, срамота беше да ме пита техен фен "хубав ли е, не съм го чувал") обаче групата така и не се самонадмина, като изненадващо дори за мен "Manala" ми се стори като най-добрата им творба от години насам. Но докато "Manala" беше малко по-мрачен от обичайното, "Noita" звучи по-веселяшки и купонджийски в стила на предните албуми - макар хич да не му личи по обложката.

Винаги с голямо удоволствие слушам Korpiklaani и "Noita" не прави изключение. Първите два трака "Viinamaen Mies" и "Pilli On Pajusta Tehty" откриват албума ударно и енергично, а с подобна "хумпа" енергия са заредени още разтанцуващата "Sahti" и "Luontoni". Това, по скромно мнение на автора, са и най-добрите композиции в албума, макар и последните две да си приличат малко (или много) една с друга. В тази първа половина на албума "Lempo" се явява единственият по-мрачен трак. Във втората албума бройката на по-бавни единствен такъв пък е "Mina Nain Vedessa Neidon".

Втората половина на албума като цяло е малко по-странна от първата. "Jouni Jouni" е своеобразен кавър на "Mony Mony" (позната ни най-вече в изпълнение на Billy Idol), "Kylasta Kevainen Kehto" (която някак далечно ми напомня за Motorhead из куплетите си) и "Sen Verran Minakin Noita" пък са едни от най-"метълските" парчета, които групата е записвала в последните години. Цигулката, акордеонът и шаманските вокали на Йоне обаче са водещи в "Ammanhauta", с която отсега надушвам, че Korpiklaani ще разпляскват публиката си занапред.

Спор няма, "Noita" е свеж, радващ, разкуфяващ и готин албум. Проблемът му е, че няма открояващ се хит, каквито някога бяха "Happy Little Boozer", "Vodka", "Beer, Beer" и дори "Rauta". "Viinamaen Mies" може да мине за такъв, но определено губи в сравнение с изброените, пък и докато свърши албума е възможно вече да я е позабравил човек. Къде ти, то целият албум даже след няколко слушания е трудно да го запомниш с нещо открояващо се. Това създава усещането, че нещо не е съвсем наред с "Noita", но пък не е и достатъчно голям кахър, че да го захвърля пренебрежително на рафта с прашлясващите дискове.
 
+ + + + +
Korpiklaani показват постоянство в правенето на добри албуми.
Повече метъл, повече настроение и приемливо количество хумпа.
Новият акордеонист се включва смело и много му се получават нещата.
Фолк елементите сякаш не са толкова много, но пък са много добре поставени и изведени. 

- - - - -
Лесно забравим като цяло.
Няма хитов трак от ранга на "Vodka", "Beer, Beer" и прочие.
 
IF YOU LIKE
Finntroll, Trollfest, Ensiferum, Eluveitie, Heidevolk и др.

Автор: Undepth
[6.5/10]

Six Feet Under - Crypt of the Devil

Posted by Today's Metal Crew On събота, май 09, 2015 1 коментара

Стилът: Death Metal
От/Год: САЩ, 2015
Лейбъл: Metal Blade Records
Отнема: ~36 минути 


Като бяхме още тийнейджъри, по-дъртите метъли ни "зарибяваха" с дет метъл, а ние търсехме възможно най-здравите и дълбоки грухтежи, с които да караме родителите си да се чудят какво става. И какво слушахме? Cannibal Corpse, Mortician, Morbid Angel и естествено - Six Feet Under. Аз в частност бях особено голям почитател на SFU, особено след като издадоха "True Carnage", но горе-долу почти веднага след него SFU просто спряха да са ми интересни и да ме грабват както преди. Харесах дори "Bringer of Blood", но нищо не можеше да мине "True Carnage", "Maximum Violence" и "Warpath". Затова си пуснах "Crypt of the Devil" с въпроса "Дали пък няма да е по-добър"?

Ми... не. "Crypt of the Devil" в общи линии е същият албум, който SFU издават от 10 години насам, със същата тематика от 20 години насам (кръв, черва, насилие, бруталност, касапница и прочие). Първата му половина е толкова еднообразна и имам чувството, че съм я чувал толкова много пъти от самите SFU, че по едно време като се върнах назад в траклиста и просто не знаех докъде съм стигнал. В нея се откроява само "Open Coffin Orgy", която е безспорно (но не и без порно) готина, само дето Стив Суонсън май е забравил, че тоя риф го е писал още с идването си в групата, при това в една от най-емблематичните песни на групата изобщо - "Revenge of the Zombie". Не знам защо SFU са решили, че точно тая песен сме я забравили, ама карай.

Втората половина, изненадващо, звучи доста по-добре. "Slit Wrists" е най-силната песен в този албум и е може би първата песен на SFU от години насам, която реално ще запомня занапред. Следващата "Stab" ни намушква скоростно, а "The Night Bleeds" звучи като смесица от няколко различни песни с различно темпо и настроение. "Compulsion To Brutalize" удря със здрави старт/стоп рифове, а "Eternal in Darkness" закрива подобаващо с бързи режещи рифове, но също не е песен, която да помним с десетилетия напред.

В крайна сметка, ако очаквате SFU тепърва да почнат да се преоткриват и да правят нещо различно, значи сте закъснели с 10-ина години да спрете да се надявате. Крис Барнс и компания си правят албум след албум, сякаш ги вадят на конвейр и с право ги наричат AC/DC-то на дет метъла. И това не значи, че правят някакви супер слаби албуми, даже напротив - почти всеки техен албум е готин. Но еднаквото омръзва бързо.
 
+ + + + +
Никак нелош албум сам по себе си.
Крис Барнс продължава да звучи все така добре дори след толкова много години.
Изненадващо добра втора половина на албума. 

- - - - -
Звучи като всички други албуми на SFU в последните 10 години... чак се самокопират на места.
Еднообразен и лесно забравим като цяло.
 
IF YOU LIKE
Cannibal Corpse, Cannabis Corpse, Torture Killer, Debauchery, Mortician и др.

Автор: Undepth
[6/10]

We Butter The Bread With Butter - Wieder Geil!

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, май 07, 2015 3 коментара

Стилът: Modern Metal/Deathcore/Electronic
От/Год: Германия, 2015
Лейбъл: AFM
Отнема: ~36 минути 


WBTBWB минаха през няколко метаморфози през годините и "Wieder Geil!" бележи поредната промяна в звученето им. Групата израства и с времето пише все по-професионални композиции и това много си личи в този нов албум. Усеща се и леко завръщане към миналото, но с нов подход. И сега ще ви кажа защо това е един супер добър албум.

Аз и много други фенове мрънкахме, че макар и да звучат добре в "Goldkinder", от "старите" WBTBWB няма и следа. Електрониката беше силно намалена, а дълбоките, зверски грухтежи на Паул се появяваха само спорадично, а и да не говорим пък, че нямаше никакво "bree bree", срамота. Добрата новина е, че в "Wieder Geil!" Паул не само разчита много повече на бруталните си грухтежи (най-вече в напомнящата за миналото "Bang Bang Bang"), но разгръща още повече гласа си, вкарвайки в микса своите неподозирано добри... чисти вокали! Не очаквах, че този човек може и да пее, но явно тепърва ще има от какво да се изненадвам покрай WBTBWB.

Откриващата "Ich mach was mit Medien" задава настроението в албума със своята агресивна метъл основа и убийствения си електронен брейкдаун. Следващата "Exorzist" завива към модерния метъл по страхотен начин - куплетите включват тежки насечени рифове, електронни лийдове и ниски грухтежи, а припевът - хитово звучащи чисти вокали. Това е и една от най-добрите песни в албума, редом със следващата "Anarchy", където има няколко изненади. Песента, нетипично за групата, е с текст на английски и спокойно може да се каже, че е големият хит в "Wieder Geil!", благодарение най-вече на страхотния си припев (What is the reason, why do you feed them? I start to believe you don't want your freedom!). Злокобният брейкдайн малко преди края ѝ пък би зарадвал запалените метълкор и деткор фенове. "Berlin, Berlin!" обаче е песента, която групата е избрала за сингъл и видеоклип. Склонен съм да се съглася, защото тракът е зарибяващ, а и вероятно ще привлече повече внимание от местната им аудитория (а с "Anarchy" вероятно ще търсят международното внимание).

Втората половина на албума започва с "Gib mir Mehr" - малко по-странен и мрачен трак, с повече ниски грухтежи, по-малко мелодия и не особено успешен припев. Настроението се сменя рязко с купонджийската "Rockstar", която играе ролята на нещо като скрит заглавен трак в албума. Електрониката ѝ пък отново ни връща към времената на "Das Monster aus dem Schrank". "Thug Life" е почти изцяло електронна, залага на дъбстеп елементи и като цяло звучи като някаква шумотевица, затова спокойно я обявявам и за най-слабата и дори ненужна песен в този траклист. "Warum Lieben wir nicht Mehr" е сред най-бързите и агресивни композиции в албума, като за контраст в мелодичния ѝ припев се включват и женски вокали. За финал ни се сервира "Zombiebitch" - мощен индъстриъл метъл трак, който също нареждам сред най-добрите в "Wieder Geil!".

Макар известно време да не можех да преглътна промяната в звученето, дошло с "Projekt Herz", не след дълго осъзнах, че WBTBWB просто търсят развитие  и че новото им звучене не само не е никак лошо, а направо си е много geil! Светът има нужда от групи, в които бруталните вокали, мелодията и електрониката съжителстват в такъв синхрон и затова никога не съм разбирал "елитните метъл критици", които винаги намират кусури на WBTBWB. Затова не им обръщайте внимание, слушайте си здрава музика и си маслете хляба с масло!
 
+ + + + +
Рядко срещана комбинация от бруталност, мелодия и електроника.
Завръщане на здравите ниски грухтежи и неочаквано включване на чисти вокали.
Няколко наиситна хитови трака, показващи голямо композиционно израстване.
Разнообразие - почти всяка песен има свое си звучене. 

- - - - -
Не е много ясно какво точно са искали да направят в шумотевицата "Thug Life".
 
IF YOU LIKE
Callejon, Eskimo Callboy, The Browning, One Morning Left, Rammstein и др.

Автор: Testset
[9/10]

Shattered Sun - Hope Within Hatred

Posted by Today's Metal Crew On вторник, май 05, 2015 0 коментара

Стилът: Melodic Metalcore/MDM
От/Год: САЩ, 2015
Лейбъл: Victory Records
Отнема: ~43 минути


Shattered Sun са американци, които свирят мелодичен метълкор с примеси на MDM, като стилът им най-силно напомня този на банди от рода на All That Remains, Killswitch Engage, Dreamshade, The Sorrow и As I Lay Dying. С екстремни вокали в куплетите, чисти в припевите - абе, знаете как стоят нещата при тези банди.

Още с началото на албума става ясно, че най-силното и интересно звено в него са китарите. Зарибяващите чисти вокали на Маркус Реал и бързите барабани също са много силни елементи, но все пак бързите и супер мелодични рифове и сола са в основата на това музиката на бандата да бъде интересна и изключително готина. Отварящите два трака залагат точно на тези елементи и са изключително мощни, но истинската сила на Shattered Sun си проличава в едноименната "Hope Within Hatred" - изключително добра песен и абсолютен хит! Тук също така за пръв път си проличава и че групата има клавирист. Той се включва рядко, но много точно и прави песента с една идея по-специална, но ще засегна темата за Хенри Гарза след малко. "Burning Regrets" е с една идея по-бавна от останалите, но това не ѝ пречи да е една от най-добрите песни в албума и отново да има голям хитов потенциал - подсказвам ви да обърнете и специално внимание на страхотното соло в нея. "Waging War" е най-екстремната песен в албума с тежкия си риф и смазващите двойни каси, като дори малкото чисти вокали към края се включват изключително добре в тежката и разкуфяваща обстановка. "Dead Set" има малко по-бавен припев от предните парчета, а темпото около него е за пореден път смазващо и супер бързо.

Бях започнал да се чудя кога ще се появи баладата, защото хем надушвах, че ще има такава, хем усещах, че ще ми хареса, защото чистите вокали на Маркус са изключително готини. И ето, че "281" се появи точно навреме, но... някак не успях да я харесам. Не мога да кажа нищо конкретно, което е слабо в нея, но не мога и да скрия факта, че почти всеки път я сменях, когато слушах албума. Следващата "Awaken" обаче е поредната резачка със силен разкуфяващ потенциял. "No Sympathy" започва с удължено инструментално интро, което за малко ме залъга, че ще чуя добър инструментал, но след около минута и половина се превърна в поредния тежък трак с мелодичен припев. Закриващата "Return to Serenity" най-после успя да ми даде това, което чаках да чуя, а именно силна и сравнително бавна песен с преобладаващи чисти вокали и изпипани китари. Както е редно да кажа сега - силен край на силен албум.

Въпреки факта, че тези американци доста напомнят на някои свои колеги, те все пак успяват да правят много готина музика, която никога не бих объркал за изпълнена от някоя от гореспоменатите банди. Единствената ми реална забележка/оплакване е към клавириста Хенри Гарза. Слушал съм албума сигурно над 10 пъти и пак си спомням за клавишните му включвания в точно една песен и то за доста кратко. С добри клавиши и една идея по-разнообразни композиции този албум щеше да бъде перфектен и групата щеше да има точно обособено и разпознаваемо звучене. И все пак не мога да не кажа, че почти всички песни в албума ме разкуфяха и изкефиха доста, и също така не мога да кажа нищо лошо за нито един трак, за това и оценката е толкова висока. Но другият път ще очаквам мааалко повече.
 
+ + + + +
Тежки, бързи и мелодични рифове, силни сола и страхотни барабани.
Мощни екстремни и зарибяващи мелодични вокали.
Слаби песни в общи линии няма и поне няколко парчета имат хитов потенциал. 

- - - - -
Ако не беше заглавният трак, нямаше и да разбера, че групата има клавирист.
Напомнят с една идея повече от необходимото на изброените банди по-долу.
 
IF YOU LIKE
All That Remains, As I Lay Dying, Killswitch Engage, The Sorrow и др.

Автор: Reksy
[8/10]

Enslaved - In Times

Posted by Today's Metal Crew On неделя, май 03, 2015 0 коментара

Стилът: Progressive Black Metal
От/Год: Финландия, 2015
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~53 минути


Понеделник сутрин. Шофирам по разни софийски улици през някакви локвени морета, причинени от мек априлски сняг. И не знам защо, но в съзнанието ми изскача обложката на "In Times". Шантава работа като цяло, но пък обстановката предразполагаше атмосферата в колата да бъде изпълнена с качествен съвременен блек метъл. Така и става.

Зазвучава "Thurisaz Dreaming" и неистовият рев, който ме отвява някъде в посока задната седалка, удостоверява правотата на решението ми. Enslaved доставят точно онова, което искам да чуя. Чисти вокали, перфектно преплитащи се с другите, заряд и неочаквани посоки на развитие във всяка една песен. Няма да правя дисекция поотделно. Тук много по-важно е да се потопите в атмосферата, която създава този албум. Има пасажи, когато спокойно може да се почудите върху "абе, как успяват да го огънат това блек звучене", че хем е, хем не е. После пък бие на много прог, че дори от онзи, психарския, но пак е хубаво. Ей Богу, много се кефя на толкова успешни смесици!

Мигове на умопомрачително бясно темпо, което за миг преминава в мелодичен пасаж, или пък свършвайки съответна песен, започва нова с насечен риф - магическият начин, по който това се случва, е присъщ на мнооого малко банди. И тогава, когато си даде човек сметка, разбира величието на мозъка, сътворяващ това изкуство. Само един пример - заглавната "In Times". Потопете крака във времето, открехнете сетивата си и чуйте онова, за което говоря. Вероятно ще има някой, който ще каже, че е доста претенциозно всичко това - и няма да е далеч от истината. Enslaved сами изградиха този си имидж на група със стаут, равен на онова, което са да речем Dream Theather в другия жанр. Едва ли обаче това е толкова важно. По-скоро бих акцентирал да се обърне внимание на недостижимите висини, докосвани от красотата на музиката в този албум.

Тук някъде ще спра да се превъзнасям и ще кажа, че има нещо, което не ми достигна да го наредя до едно от най-високите стъпала за мен, а именно Arcturus. Какво е точно, още не бих могъл да го дефинирам със сигурност, но пък обещавам, че ще засегна темата и в ревюто за техния нов албум.
 
+ + + + +
Страхотно преплитане на жанрове, темпо и емоции.
Музикални висини, достигнати в жанр, на който още преди 15-тина години се гледаше като на изчерпан.
Музиката понякога рисува картини - в този албум се случва именно това. 

- - - - -
Оставя те с усещането, че тези хора могат и още.
 
IF YOU LIKE
Arcturus, Opeth, Windir, Vreid, Borknagar, Dream Theather и др.

Автор: Nightice
[9/10]

Sirenia - The Seventh Life Path

Posted by Today's Metal Crew On петък, май 01, 2015 0 коментара

Стилът: Symphonic Gothic Metal
От/Год: Норвегия, 2015
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~68 минути


Песента на сирените - за нея се носят митове и легенди, истини и измислици, но винаги се стига до един извод: магията ѝ не оставя живи моряци след себе си. Нещо подобно правят и Sirenia с "The Seventh Life Path". Тъмнината, обитаваща всяка една от песните, навява мисли за красиви трагедии. Скандинавци...

Пътешествието ни по пътеката на живота започва с магичното обещание "Seti" - нежна и мистична мелодия, наситена с хорове и неразгадани послания. Тя прелива в "Serpent", където Aйлин отново показва способността си да извива и прегъва гласовите си струни по невероятни начини, достойни за описване в някоя поема. В нея се откроява и един доста интересен инструментал - малко по-груб от това, което сме свикнали да чуваме от Sirenia. Естествено, Мортен няма как да устои на изкушението да изкърти тъпанчетата ни и го прави не само с вокали, но и с китари. Следва противоречивата "Once My Light". Аз я намирам за зарибяваща и смятам това за толкова очевидно, че не виждам смисъл дори да обяснявам защо я намирам за прилепчива. Колегата Testset обаче каза, че точно тя е най-скучната в албума и че се е прозял 18 пъти на нея. Но той е и човекът, който ме пита наскоро "Абе ще пишеш ли ревщ за Кашкавалия?", така че не се учудвам, че не му е допаднала :D

Под номер четири се кипри "Elixir", енергична дарк песен, в която регистрираме чисти мъжки вокали. Едно от големите предимства на норвежката банда в моите уши е именно смесването на различните типове пеене, на което кавалерите са способни. С тананикане и високи очаквания превключвам на "Sons of the North". Още заглавието предизвиква асоциации със "Seven Widows Weep" заради преобладаващо морската тема, но, хей, ако Мортен не искаше морските дарове и проклятия да доминират в творчеството на групата му, нямаше да я кръсти точно Sirenia, нали? Осем минути и една душа по-късно преминавам към леко залитащата по Толкиновите светове композиция "Earendel". Нейният тон е няколко идеи по-приповдигнат от цялостния такъв на "The Seventh Life Path". Тържествена и разточително композирана, тази песен определено пасва на Еарендил, полуелф, който озарява света с уменията си, а впоследствие и с поколенията, които оставя.

"7" винаги е било изключително важно число за норвежците - само си спомнете за "Seven Keys and Nine Doors", "Seven Sirens and a Silver Tear", "At Sixes and Sevens", "Seven Widows Weep", "The Seventh Summer" и "Winterborn 77". И на обложката има толкова много седмици, че да се смае човек - косата на Смъртта прилича на 7, гарваните са седем, планината на заден план познайте колко пътя има и т.н. и т.н. Седмици, седмици, седмици навсякъде. Може би тъкмо поради тази причина те са избрали да сложат най-"тяхната" песен от албума, "Concealed Disdain", на седмо място. Въртя го, суча го, преслушвам го, по-типична за Sirenia песен в "The Seventh Life Path" няма да намеря. И въпреки това тя се отличава с малко хеви рифчета, които разнообразяват обстановката, последвани от сърцераздирателни цигулкови партии, които биха могли да разплачат и Чък Норис. Продължаваме напред със скоростната "Insania", която наистина си е лудница и ме кара да възкликна от приятно учудване. Енергична и предизвикваща размисли и страсти в зоната около вратните прешлени, това е една от онези песни, задължителни за изпълнение на живо.

Sirenia забавят малко темпото за по-внушителен резултат с "Contemptuous Quitus" - грандиозна композиция, конкурираща по драматизъм "The Mind Maelstorm" от "The 13th Floor". Същинско бижу е "The Silver Eye", перлата в короната на готическите крале - мелодична, пищна и щедро украсена. В четири думи се мотивирах по въпроса защо смятам да си избера нея за любима от албума. Приключваме неочакваното си пътешествие с "Tragedienne" - деликатна и трогателна балада за очакването и лутането в собствената душа.

В "The Seventh Life Path" няма да се натъкнете на нищо ново. Sirenia смело плава в дълбоките, но познати води на готиката и симфоничната помпозност, задълбава във вече обговаряни теми и го прави с безподобно самочувствие. Само заради сигурността, с която тъпчат на едно място, давам на момчетата и момичето една специална за тях цифра за оценка.
 
+ + + + +
Добре познатата ни увереност в уменията и тук е налице.
Помпозни оркестрации, симфонии и епични хорове.
Музикантите звучат по-обиграни от всякога.
Чести и много успешни включвания на мъжки вокали (екстремни, че и малко чисти).

- - - - -
Седем албума все едно и също - на някои с право може да им доскучае.
Aйлин не може да пее оперно, пък се опитва на места... и резултатът не е впечатляващ.
 
IF YOU LIKE
Tristania, Epica, Xandria, After Forever, Visions of Atlantis и др.

Автор: Valkyrja
[7/10]

Абонамент за: Публикации (Atom)

    Още приятели