От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: Nuclear Blast
С годините Роб Флин се превърна в един от най-зрелите професионални метъл музиканти изобщо. Той израства с всеки следващ албум, затова няма какво да се чудим, че медиите обсипват "Bloodstone & Diamonds" с хвалби - просто има защо. Аз обаче винаги гледам да оставам встрани от тоталното прехласване и си дадох малко повече време за слушане. Дълго не бях сигурен каква оценка бих поставил и въобще какво бих имал да кажа за този албум. После знаех, че оценката ще е висока, но не максимална, но пък още не знаех защо така. Накрая обаче вече знаех защо.
Като абонат на списание "Revolver" с удоволствие прочетох ревюто с Роб в новия брой и чак тогава разбрах мотивите му зад определени композиции и текстове. Единственото, което не разбрах, е защо Machine Head са направили толкова много песни от по 6-7-8 минути. Но да почнем с хубавото, дет' се вика. А то започва още "Now We Die" - страхотно парче, при това оправдано дълго. В тези 7 минути чуваме оркестрации, детски хорове, здрави рифове и като цяло - едни много зрели Machine Head. Песента е "моментална класика" и бързо стана една от любимите ми в дискографията на групата. "Night of Long Knives", със своя хардкор риф в куплетите, е друг здрав трак, който обаче можеше да е и с 1-2 минути по-кратка. Все така извънредно дълга (8+ минути), но много хубава песен е и "Sail Into the Black", която носи много по-различно настроение от останалите парчета в албума. Атмосферата ѝ е мрачна, първата ѝ половина - тиха и лежерна, а темпото - преобладаващо бавно.
Друго заслужаващо специално внимание парче е "In Comes the Flood". Освен епичните си оркестрации и женски хорове, песента изненадва и с изключително силен текст за финансовата криза и консуматорското общество. Мачкащите куплети, супер мелодичният припев (леко Trivium-ски) и неподправената агресия в гласа на Роб Флин ще превърнат (ако вече не са) тази песен в сигурен fan-favorite. След нея обаче идва странната "Damage Inside", която прилича по-скоро на дълга интерлюдия, отколкото на същински албумен трак. Настроението от нея обаче прелива много сполучливо в "Game Over", която поне аз си записах в тефтерчето като "... ако Slipknot и Machine Head се бяха събрали да правят пънк рок". Не претендирам за точност и изчерпателност, но ако се заслушате - може и да ме подкрепите - ще очаквам коментари специално за това ;-) До края на албума остават само инструменталът "Imaginal Cells" и закриващият трак "Take Me Through the Fire". Последният не ми беше толкова интересен, но пък в предхождащия го инструментал се дочуваха откъси от аудио книгата на Брус Липтън "Спонтанна еволюция". Историята около включването на тези откъси включва Роб Флин, който си свалил нелегално въпросната аудио книга, харесал я и накрая писал на Брус Липтън, за да го пита: "Окей ли ще е да ползвам откъси от книгата Ви в новия албум на Machine Head, макар че надали знаете кои сме?". А Брус Липтън отговорил: "Как да не знам кои са Machine Head? Ползвай каквото решиш, не искам пари. Вашите фенове най-добре ще разберат какво искам да кажа.". Оттук можем да отворим и темата за това как Роб вече е спрял да си купува дискове и няма нищо против нелегалното сваляне на музика, но ще ми трябват още 5 абзаца, за да си изясним позициите по темата, затова ще спра дотук.
Накратко, "Bloodstone & Diamonds" е наистина интересен, старателно изпипан и очевидно - дълго мислен и записван албум, за който просто не може да се отрече, че е добър. Въпреки това, сред наистина готините парчета има и малко пълнеж - веднъж под формата на цели "не толкова добри" песни и втори път под формата на излишно удължаване на определени композиции. Но дори така пак не успявам да намеря достатъчно голям кусур или очевидно слаба песен (ако не броим "Damage Inside", която обаче има друг статут), затова още утре отивам и си купувам лимитираното издание на албума. Нищо, че вече си го свалих (в чест на Роб Флин).
+ + + + +
Старателно изпипан, интересен, грабващ и наистина добре композиран албум.
Някои парчета са толкова добри, че могат да се превърнат в класики.
Разнообразни и непредвидими композиции и цели 71 минути материал.
- - - - -
Някои парчета са толкова добри, че могат да се превърнат в класики.
Разнообразни и непредвидими композиции и цели 71 минути материал.
- - - - -
Не е като да няма и пълнежчета (я цели песни, я разни удължавания), айде сега.
Какво е това мрънкане и пъшкане в "Damage Inside"?!
Какво е това мрънкане и пъшкане в "Damage Inside"?!
IF YOU LIKE
Lamb of God, Chimaira, Devildriver, Slipknot, Trivium, Sepultura, Soulfly и др.
Автор: Undepth
[8.5/10]
Поздравявам автора за исбора на псевдоним.
Хубаво ревю! Оценката също е добра - сходна с моята. Всичко е казано на място и напълно подкрепям автора във връзка с излишното удължаване на композициите. За предишният си албум Unto The Locust, Роб каза, че групата искали да направят по-кратки песни, понеже дългите ги изтощавали по време на концерти. Е, уж го направиха, но не пожънаха запомнящи се хитове. Сега с B&D те отново се завръщат към километричните песни и макар да им личи израстването като музиканти - най-вече заради оркестрациите, които го чакам от години - тази група не спира да ми доказва, че е една добре смазана машина, която не мисля, че е забравила да използва потенциала си на 100%.
Не ме разбирай/те погрешно - MH са една от любимите ми групи и винаги ще имат специално място в сърцето ми. Проблемът е, че сякаш те вече не могат да направят 4-минутни хитове като The Blood, The Sweat, The Tears или Crashing Around You. НЕ Е НУЖНО да правиш 8-минутни, протяжни, изпълнени с еднообразни рифове песни, за да докажеш колко си добър или да се заблуждаваш, че от това ще стане тотален хит. Човек може да постигне много повече с много по-малко. И групата го е доказала неведнъж. Просто не мога да разбера защо тотално са забравили за този похват на писане на песни. Тия хора не разбират ли, че колкото и да е добра музиката им, в един момент тя натежава. Едно е да слушаш 60-минутен албум с 15 парчета, 10 от които са тотални хитове, друго е да слушаш 60-минутен албум с 8 песни (примерно) и нито една от тях да не можеш да я вземеш на един дъх (дето се вика). Сигурно ще кажете, че издребнявам, но това е моето лично мнение и силно се надявам някой ден групата да ни напомни за това тяхно умение да прави кратки хитове. Дотогава им пожелавам всичко хубаво и да не спират с добрите албуми!
П.С.
Откъде му хрумна на автора това сравнение със Slipknot - не знам. Специално си пуснах песента отново, но не намерих никакви сходни точки. За мен важното в тази песен е текста и посланието й. Доколкото четох наскоро, тя е писана за бившия басист на групата, което я прави някак си специална. :)
мачкащ албум.Само една забележка-метълкор,МЕТЪЛКОР сероизно ли??
ако тая група има нещо общо с метълкора то тогава пантера са блек метъл
Една от групите, които успяват да се развиват и да правят нови неща, като в същото време не бягат от корените си и не се повтарят и самокопират.