Следобедът бе тягостен и сънлив. След като си направих кафе, хвърлих с някакво мрачно чувство тениската на Dream Theater в пералнята и си прегледах задачите. На компютъра ми седеше една папка с много странен thumbnail. Рекох си: "Това ще да е тоя албум, дето трябва да го прослушам. Що за шантава и надрусана обложка?". И тъй, започна моето прослушване на дебюта на една великобританска група, водена от 20-годишния мултиинструменталист (!) Адам Уорн.
Пуснах първото парче, на което Windows Media Player Classic ('щото съм олдскуул) ми изписа 22 минути. Реших, че плейърът пак е сбъгявил от битрейта и без да си го слагам на сърце, продължих. И започна "Time, Tension, Intervention". И наистина беше 22 минути. И наистина духът на Dream Theater се разхвърча из стаята. Не ме наричайте кон с капаци, сериозно, пуснете си "Under a Glass Moon" или "Surrounded" и ще чуете колко много сходства в звука и структурата има. Парчето влиза доста убедително като начало на прогресивен албум и съдържа интересна инструментална секция, достатъчно дълга, за да покаже, че да - Адам Уорн може да свири добре. Следва песента "Sacrifice", която има интересна мелодия, но... нещо не ѝ е наред. Още не знам точно какво, но нещо има. "Epiphany" пък е бавно и мелодично парче, в което започвам да разбирам какво ме дразни - барабаните или са синтетични, или нарочно са искали да звучат като от евтина диско програмка. "Good Riddance" затвърдява приятното прогресивно звучене, като спазва зададеното още в началото средно темпо, но с досада надушвам, че клавирът свири със скромен набор от 4-5 звукови банки. "Technology Killed the Kids" пък малко ми напомня на Machinae Supremacy с 8-битовата си електроника, но фактът, че е инструментал докара в мен тънка нотка на гняв - такова хубаво заглавие и... никакъв текст ("неотиграна топка" му викаме това на сценарен жаргон, бел. ред.). Ако не друго, то поне е по-интересен от другия инструментал "Noumenon". Краят идва с "Life's What You Make оf It". Признавам, в този момент вече усещам, че слушам малко насила. Парчето спазва средното темпо, с което върви целия албум и това вече е досадно.
Като цяло - нелош дебют. Има идеи, инструменталите са раздвижени и си личи, че Адам Уорн изобщо не страда от липса на талант. Това, което обаче се набива в ушите е, че в целия албум се използват 4 семпъла за клавира, два ефекта на китарата и неприятно озвучени барабани. Вокалът пък, който тактично избягвах да коментирам досега, е доста слаб. На места си личи, че диапазонът му е малък, и за да не прескача в прекалено много октави, пее или тихо, или протяжно. За лириките - за малко да изпадна в умопомрачение. Цитирам: "You came through, like a red rose, in a field of lies (?)". Дори няма да пускам майтапи. Всичко на всичко - каквото беше темпото, такава ми е и оценката. Средно положение.
+ + + + +
Много идейност, личи си че има потенциал.
"Time, Tension, Intervention" е цял епос - и само по себе си много успешно парче.
Този човек е на 20 и сам е записал този албум - заслужава да следим докъде ще стигне!
- - - - -
"Time, Tension, Intervention" е цял епос - и само по себе си много успешно парче.
Този човек е на 20 и сам е записал този албум - заслужава да следим докъде ще стигне!
- - - - -
Всички инструменти са ужасно еднообразно семплирани.
Целият албум е в едно и също средно темпо, което става скучно и досадно по някое време.
Нужен е друг вокалист - просто е жива съсипия така, трябва си добър глас за тая музика.
Целият албум е в едно и също средно темпо, което става скучно и досадно по някое време.
Нужен е друг вокалист - просто е жива съсипия така, трябва си добър глас за тая музика.
IF YOU LIKE
Dream Theater, IQ, Rush, Muse, Frost, Porcupine Tree, Riverside и др.
Автор: Quiksilver
[5/10]
0 Response for the "Synaesthesia - Synaesthesia"
Публикуване на коментар