Стане ли въпрос за театралите, можем да напишем цял научен труд (какъвто представляват таблатурите им в общи линии - бел. ред.), защо струват и защо не. Всеки си има някакво мнение за тях, дори и хората с толкова циментирани уши, че и с чук и Тефал Термоспот не можеш да им заковеш в главите понятието "прогресив". Но ако кажеш, че слушаш метъл и никога не си чувал DT - или лъжеш много долно, или най-тежката метъл банда, която знаеш, е Tokio Hotel.
Неизбежно е да не съпоставим този едноименен албум с "A Dramatic Turn of Events" (колко драматично удобно заглавие). Зад ударните обаче вече е Майк Манджини, допринесъл за света на барабанчиците повече, отколкото Джоуи ДеМайо за вилната зона в Каварна. А вследствие на това, което прави Манджини, подозирам че DT просто не са искали да си кръщават албума, оставяйки музиката им да говори вместо името. И въпреки, че усещам нотки "Портной"-щина в ритъм секцията, не вярвам някой друг да можеше да се справи така добре с темпото на DT.
Албумът започва епохално с 2-минутната "False Awakening Suite", която по-скоро би подхождала за саундтрак към някой от филмите за пръстена, отколкото за интро на албум, но без тази педантична забележка, инструменталът добре приготвя ухото за следващите 68 минути. "The Enemy Inside" беше пусната като сингъл, и още тогава настъпи бум в средите на заклетите фенове, че звукът е калпаво мастериран (бичещи китари, намален бас, хлъзгав клавир и други подобни изказвания), но проблемът май е повече в личния вкус на слушащите. "The Looking Glass" пък не впечатлява особено, въпреки че новият Майк трепе двойните каса и фуса с космическа скорост. "Enigma Machine" обаче е моят фаворит от албума - щипка ново, щипка старо и разчупени рифове, бележещи кулминацията на албума. "The Bigger Picture" и "Behind the Veil" пък минават някак си заедно, като почти същото усещане ме споходи и докато слушах "Surrender To Reason" и "Along For the Ride", но с тази разлика, че са леко блудкави и някак забавят скоростта, набрана от "The Enemy Inside". Накрая идва и 22-минутната лекция на тема "Как се свири" - "Illumination Theory". Така де, отдавна съм се убедил че DT нарочно правят 20-30 минутни тракове, само за да се изфукат че могат да джемят толкова време.
С това приключва едноименният албум на Dream Theater. Всичко е наред, всичко е добро, всичко е почти на място... само дето няма нищо ново. Не знам и защо очаквах нещо различно поне на едно-две места. Накрая просто си зададох въпроса "Е т’ва ли беше?!" и се зачудих ако обърна диска дали ще има страна "Б". Манджини пък може и да тресе сета като звяр, но като цяло е доста рамкиран в модела на Портной. И въпреки, че е рано, надявам се следващия албум на Dream Theater да е по-неортодоксален. Но се съмнявам.
+ + + + +
Всичко добро, старо и разбираемо си е на мястото. Не му е сега времето за експерименти.
Звука е наистина добър, каквото и да ви казват разбирачите.
Въпреки, че ги наругах за липса на нещо ново, "Illumination Theory" си е цял учебник по свирене.
Звука е наистина добър, каквото и да ви казват разбирачите.
Въпреки, че ги наругах за липса на нещо ново, "Illumination Theory" си е цял учебник по свирене.
- - - - -
Много сплотено звучат с Манджини, но можеха да оставят и секции с изпъкващи инструменти.
Дори след краткия разказ в края продължаваш да се чудиш не трябваше ли да има нещо друго за финал.
Джон Мюнг отново се чува само от басистите и педантиците.
На места ЛаБри незнайно защо мрънка - но само на места!
Дори след краткия разказ в края продължаваш да се чудиш не трябваше ли да има нещо друго за финал.
Джон Мюнг отново се чува само от басистите и педантиците.
На места ЛаБри незнайно защо мрънка - но само на места!
IF YOU LIKE
Symphony X, Fates Warning, Ayreon, Opeth, Queensrÿche, Rush и др.
Автор: Quiksilver
[7/10]
Ами според мен го пуснаха този албум по- скоро за да спазят традицията, а не защото са имали готов читав материал. И това си личи. За тяхната класа повечето си е пълнеж. Вярно е че доста групи биха си отрязали нещо за такъв "пълнеж". Надявам се скоро да ги видим за трети път у нас, и чакам следващия. Време е за наследник на SoaM.
Поредния техен албум в графата "Седя и слушам и по едно време се усещам, че само седя". Пфу, не ги е срам. Ще им пиша да ме вземат за продуцент, все по-добре от това ще се получи.
леле немога да повярвам че купих лимитираното издание на тоя албум е така на сляпо.Очаквах нещо по тежко като Train of Thought,Octavarium,Black Clouds & Silver Linings а то няква поза само 2-3 добри песни.СРАМ И ПОЗОР Е ТВА Е.