Тъкмо слушах "Atlas", когато един приятел ми се обади и ме пита дали съм го чул. Отговорих положително и допълних, че "не ме кефи на първо слушане". Затова си го пуснах още няколко пъти, докато най-накрая, не осъзнах, че Parkway Drive са еволюирали и вече не са онази група, която познаваме. Очаквах това да се случи, тъй като PWD обичат да изследват нови територии - преносно и буквално. Пичовете сами обиколиха целия свят, че дори минаха и през България (и направиха смазващ концерт) с ясното знание, че са една от най-добрите метълкор банди в света. Те можеха да се задоволят с това и да издадат "поредния" албум, но не го направиха. Вместо това издадоха "Atlas".
Дали ще харесате "Atlas" или не, зависи най-вече от нагласата, с която ще подходите към него. Най-добре в случая е да нямате очаквания, защото те най-вероятно няма да бъдат изпълнени. Мрачната сериозност в "Dark Days", редом с разрушителните брейкдауни и някак странно познати рифове в "Old Ghosts/New Regrets" вече предизвикаха изненада и смесени реакции у феновете, но "Atlas" далеч не се изчерпва само с тези очаквани похвати. "Wild Eyes" например разчита на "стадионни" хорови напеви (крайно подходящи за концерти), в мрачната "The River" се включва чисто женско пеене, в "The Slow Surrender" се чуват скречове, а в заглавната "Atlas" изненадващо ни посрещат акустични китари и струнен оркестър. Сред по-"праволинейните" тракове се нареждат "Dream Run", тежката "Sleight of Hand", агресивната "Snake Oil & Holy Water" и задължителната за следващите концерти на бандата резачка "Swing". Свързващото звено между всички парчета в албума е странното мрачно настроение във всяко от тях. Идеалното обощение на всичко чуто идва в затварящата "Blue & The Grey" - невероятна (и все така мрачна) песен, след чийто край идва време за размисъл.
Струва ми се, че "Atlas" е албум, пълен с песни, които ще звучат много по-добре на живо, отколкото от слушалките или колоните. Това е нормално, имайки предвид изключително сгъстения тур-график на PWD. Но по-важното е, че "Atlas" наистина е най-мрачният и сериозен албум на PWD досега, не само като музика, но и като тематика. Под гъстия мрак на повърхността се крие един дълбок, многопластов продукт, чието правилно възприемане изисква многократно слушане и правилна нагласа. В случая дори няма значение дали Уинстън е запазил диапазона си, дали продукцията е достатъчно добра (или поне по-добра от тази в "Deep Blue") и дали този вид текстове пасват на PWD. Никой не може, или поне не би трябвало да си позволява да казва дали "Atlas" е стъпка напред или стъпка назад за групата, защото той просто е стъпка встрани - някъде в тази неосветена, непозната територия от черно-белия глобус от обложката. Затова е напълно логично албумът да бъде както величан, така и разпъван на кръст. Кое от двете ще изберете - оставям на вас да решите сами.
Дали ще харесате "Atlas" или не, зависи най-вече от нагласата, с която ще подходите към него. Най-добре в случая е да нямате очаквания, защото те най-вероятно няма да бъдат изпълнени. Мрачната сериозност в "Dark Days", редом с разрушителните брейкдауни и някак странно познати рифове в "Old Ghosts/New Regrets" вече предизвикаха изненада и смесени реакции у феновете, но "Atlas" далеч не се изчерпва само с тези очаквани похвати. "Wild Eyes" например разчита на "стадионни" хорови напеви (крайно подходящи за концерти), в мрачната "The River" се включва чисто женско пеене, в "The Slow Surrender" се чуват скречове, а в заглавната "Atlas" изненадващо ни посрещат акустични китари и струнен оркестър. Сред по-"праволинейните" тракове се нареждат "Dream Run", тежката "Sleight of Hand", агресивната "Snake Oil & Holy Water" и задължителната за следващите концерти на бандата резачка "Swing". Свързващото звено между всички парчета в албума е странното мрачно настроение във всяко от тях. Идеалното обощение на всичко чуто идва в затварящата "Blue & The Grey" - невероятна (и все така мрачна) песен, след чийто край идва време за размисъл.
Струва ми се, че "Atlas" е албум, пълен с песни, които ще звучат много по-добре на живо, отколкото от слушалките или колоните. Това е нормално, имайки предвид изключително сгъстения тур-график на PWD. Но по-важното е, че "Atlas" наистина е най-мрачният и сериозен албум на PWD досега, не само като музика, но и като тематика. Под гъстия мрак на повърхността се крие един дълбок, многопластов продукт, чието правилно възприемане изисква многократно слушане и правилна нагласа. В случая дори няма значение дали Уинстън е запазил диапазона си, дали продукцията е достатъчно добра (или поне по-добра от тази в "Deep Blue") и дали този вид текстове пасват на PWD. Никой не може, или поне не би трябвало да си позволява да казва дали "Atlas" е стъпка напред или стъпка назад за групата, защото той просто е стъпка встрани - някъде в тази неосветена, непозната територия от черно-белия глобус от обложката. Затова е напълно логично албумът да бъде както величан, така и разпъван на кръст. Кое от двете ще изберете - оставям на вас да решите сами.
+ + + + +
Parkway Drive отново мачкат по познатия ни начин, само че с малко по-различен подход.
Песни като "The River", "Atlas" и "Blue & The Grey" показват огромно израстване в композиционно отношение.
Уинстън отново вади както пронизващи крясъци, така и дълбоки грухтежи.
Интересна и неочаквана промяна, показваща желание за бъдещо развитие.
Песни като "The River", "Atlas" и "Blue & The Grey" показват огромно израстване в композиционно отношение.
Уинстън отново вади както пронизващи крясъци, така и дълбоки грухтежи.
Интересна и неочаквана промяна, показваща желание за бъдещо развитие.
- - - - -
Малко странен албум за PWD като цяло.
Някои песни така и не ми се вписаха добре в цялата концепция.
Честото използване на "Блях!" в различни песни може да доведе до чудене у слушателя.
Някои песни така и не ми се вписаха добре в цялата концепция.
Честото използване на "Блях!" в различни песни може да доведе до чудене у слушателя.
Подходящо за фенове на:
August Burns Red, Heaven Shall Burn, For Today, Bury Tomorrow и др.
Автор: Undepth
-=8/10=-
страхотен албум, харесвам много PWD, защото във всеки нов албум залагат на нещо ново, звучат по-различно и те кара да очакваш с нетърпение нов албум