Култът на към Iron Maiden е толкова голям, че мнозина подхождат със страхопочитание, когато говорят за тях. А стане ли дума за Стив Харис, гръбнакът на Iron Maiden, лоша дума просто няма как да бъде казана. Човекът е един от най-добрите басисти в света и се радва на небивала почит сред феновете на тази музика. Точно затова всички, включително и аз, очакваха с голям интерес как ще звучи неговата "солова" работа в дълго обсъждания "British Lion". Признавам, чак такова разочарование не бях очаквал.
Не мога да кажа, че съм сред най-болните Мейдън фенове, тъй като дори не харесвам последните им 3 албума. Не мога да кажа и че съм очаквал някакво Maiden-копие в този албум. Даже не очаквах да е хеви метъл. Просто очаквах нещо... интересно. А такова "нещо" няма. "British Lion" е толкова безинтересен и посредствен, че ако на обложката му не пишеше с големи букви "Стив Харис", дори не бих си направил труда да чуя повече от две песни от него. Защото както при много други (и все неуспешни) опити на големи басисти да правят "солови" албуми, тук също нещо не е наред по няколко причини. Първо, за да се разбере, че все пак това е солов албум на басист, басът е изваден на пред всички други инструменти, поради което барабаните и китарите са лишени от всякаква сила и звучат съответно като неприятно 80-тарско жужене и неозвучено тропане. Второ, Ричард Тейлър сякаш е толкова стресиран от могъщото звучене на баса на Харис, че мънка зад микрофона по-плахо от Иван Кулеков по време на тъжен репортаж. На всичкото отгоре пичът просто няма хубaв глас и "посредствен" е удобно определение за неговите певчески данни. Трето - средното темпо. То не просто преобладава, то е постоянно. Не че съм очаквал така прословутото "галопиране" или някакъв пауър метъл, но ми се искаше да чуя поне някакво темпово разнообразие, малко динамика, малко скорост... но не би. С риск да си навлека нечий гняв, не мога да кажа, че чувам някъде и така популярния композиционен гений на Харис. Стив наистина прави каквото и колкото може, за да спаси положението, но то и Меси да докараш в "Ботев (Враца)", надали отборът ще стане шампион изведнъж. Харис рисува по струните, мъчи се, но... какво от това? Единствено в "Us Against the World" се усеща някакъв хъс, най-вече заради доста мейдънския риф в началото и странното усещане, че всеки момент ще запее Брус Дикинсън. Това обаче така и не се случва и Ричард Тейлър продължава, без много зор и желание да си мрънка объркващите лирики зад микрофона. С много компромиси бих казал и че "Judas" също "става", но за нейна сметка, в "British Lion" място е намерила и предизвикващата съжаление "These Are the Hands", която почти успя да заличи дори малкото ми добри впечатления до момента.
След като някои (чуждестранни) издания нарекоха този албум "брилянтен", започвам да се чудя дали само аз имам усещането, че "British Lion" едва ли би направил и 10 продажби, ако името на Стив не грееше на корицата му. Подобна зле озвучена, напълно посредствена и клечаща под средняшкото ниво творба не бях слушал от месеци насам и не предполагах, че точно Стив Харис ще ми я предложи по този болезнен начин. Не че човекът има кой знае каква вина (освен композиционна такава), той наистина прави каквото може, но с този състав - толкова. Надявам се и вярвам, че до утре ще съм забравил изобщо за този албум и ще си пусна "Fear of the Dark" или "Powerslave", че да си припомня колко по-добре го може Стив.
Не мога да кажа, че съм сред най-болните Мейдън фенове, тъй като дори не харесвам последните им 3 албума. Не мога да кажа и че съм очаквал някакво Maiden-копие в този албум. Даже не очаквах да е хеви метъл. Просто очаквах нещо... интересно. А такова "нещо" няма. "British Lion" е толкова безинтересен и посредствен, че ако на обложката му не пишеше с големи букви "Стив Харис", дори не бих си направил труда да чуя повече от две песни от него. Защото както при много други (и все неуспешни) опити на големи басисти да правят "солови" албуми, тук също нещо не е наред по няколко причини. Първо, за да се разбере, че все пак това е солов албум на басист, басът е изваден на пред всички други инструменти, поради което барабаните и китарите са лишени от всякаква сила и звучат съответно като неприятно 80-тарско жужене и неозвучено тропане. Второ, Ричард Тейлър сякаш е толкова стресиран от могъщото звучене на баса на Харис, че мънка зад микрофона по-плахо от Иван Кулеков по време на тъжен репортаж. На всичкото отгоре пичът просто няма хубaв глас и "посредствен" е удобно определение за неговите певчески данни. Трето - средното темпо. То не просто преобладава, то е постоянно. Не че съм очаквал така прословутото "галопиране" или някакъв пауър метъл, но ми се искаше да чуя поне някакво темпово разнообразие, малко динамика, малко скорост... но не би. С риск да си навлека нечий гняв, не мога да кажа, че чувам някъде и така популярния композиционен гений на Харис. Стив наистина прави каквото и колкото може, за да спаси положението, но то и Меси да докараш в "Ботев (Враца)", надали отборът ще стане шампион изведнъж. Харис рисува по струните, мъчи се, но... какво от това? Единствено в "Us Against the World" се усеща някакъв хъс, най-вече заради доста мейдънския риф в началото и странното усещане, че всеки момент ще запее Брус Дикинсън. Това обаче така и не се случва и Ричард Тейлър продължава, без много зор и желание да си мрънка объркващите лирики зад микрофона. С много компромиси бих казал и че "Judas" също "става", но за нейна сметка, в "British Lion" място е намерила и предизвикващата съжаление "These Are the Hands", която почти успя да заличи дори малкото ми добри впечатления до момента.
След като някои (чуждестранни) издания нарекоха този албум "брилянтен", започвам да се чудя дали само аз имам усещането, че "British Lion" едва ли би направил и 10 продажби, ако името на Стив не грееше на корицата му. Подобна зле озвучена, напълно посредствена и клечаща под средняшкото ниво творба не бях слушал от месеци насам и не предполагах, че точно Стив Харис ще ми я предложи по този болезнен начин. Не че човекът има кой знае каква вина (освен композиционна такава), той наистина прави каквото може, но с този състав - толкова. Надявам се и вярвам, че до утре ще съм забравил изобщо за този албум и ще си пусна "Fear of the Dark" или "Powerslave", че да си припомня колко по-добре го може Стив.
+ + + + +
Не чак толкова лош рок албум, с някои попадения и приятни мейдънски препратки тук-там.
Стив Харис знае как се свири на бас и го доказва за пореден път. Това никой не може да му го отрече.
Стив Харис знае как се свири на бас и го доказва за пореден път. Това никой не може да му го отрече.
- - - - -
Плахи и немощни вокали, рехави китари, слаби барабани, адски лошо озвучаване.
Басът стърчи здраво пред всичко друго в микса, иначе няма как да разберм, че Стив Харис свири.
Да си го признаем - "солов албум на басист" никога не е звучало като добра идея.
Басът стърчи здраво пред всичко друго в микса, иначе няма как да разберм, че Стив Харис свири.
Да си го признаем - "солов албум на басист" никога не е звучало като добра идея.
Подходящо за фенове на:
Iron Maiden, Thin Lizzy, UFO, Axel Rudi Pell и др.
Автор: BGMario
-=4/10=-
Е тва ме уби- "мънка зад микрофона по-плахо от Иван Кулеков по време на тъжен репортаж" хахаха!
Албума за мен не е нещо особено, слава богу, че не е в лигата на ЛУЛУ.