Aко се разровите из интернет, трудно ще да намерите ревю за този албум, просто защото дори някой да го хареса, не би се наел да каже добра дума за него, а да го оплюе може всеки, защото музиката на момчетата много предразполага към това. Тя представлява смесица между пост-хардкор, много електроника, бийтове, емо/скриймо крякане и j-rock. Дори да звучи интригуващо до някаква степен, крайният резултат малко напомня на една голяма тенджера, пълна с боб, фъсътци, петмез, череши и наръфан геврек.
Добре де, истината не е чак толкова крайна. Пичовете явно имат талант. Макар и да не им личи от самото начало, музикантите в FALILV са бързи, технични и пълни с шантави идеи, както повечето японци. Проблемите, които съпътстват този албум обаче са повече, отколкото иначе закалените ми (с всичко от поп до горграйнд) уши можеха да понесат. Най-напред, пичовете просто са прекалено шумни и звучат така, сякаш нямат много ясна идея какво точно им се свири. От една страна са електронните бийтове и пълните с ефекти "чисти" вокали, които се вдигат до изненадващо високи честоти. След това идва нетърпимото емо/скриймо квичене, което автоматично сваля оценката на албума с 5 единици. Честно, по-гадно крякане не бях слушал отдавна. Всичко това се случва скорострелно, с адски бързи темпове и докато слушателят се осъзнае, вече са минали две песни, ушите пищят, главата боли и желанието да се натисне "Stop" е неутолимо, но точно в третата песен "Crossover" нещата започват постепенно да стават по-интересни, отколкото какофонични. Чуват се първите намеци, че момчетата владеят инструментите си доста добре и дори изкрещяното мяукане в микрофона става някак... по-смилаемо. За сметка на това, чувството, че слушам саундтрак към някакво старо японско аниме или 8-битова аркадна игра започва да се засилва с всяка минута. Електрониката е много и звучи почти инфaнтилнo и типично по япoнски, а изненадите не спират и не спират. Инструменталите лека-полека се усложняват, темпото се разчупва и малко след средата на албума вече е трудно да се предположи какво точно ще последва - дали техно бийт, дали джаз вметка, дали зловещо тежък електро-деткор брейкдаун с неочаквани грухтежи, или пък нещо съвсем различно.
Извънредно трудно ми е дори да преценя какво точно мисля за този албум. Определено не харесвам (меко казано) 99.8% от вокалите в него, а електрониката е толкова много, че на места забравям, че всъщност слушам някаква форма на тежка музика (особено в сингъла "Ley-Line"). От друга страна обаче, такава музика далеч не се чува всеки ден. В нея има адски много нестандартна музикантска мисъл, а парчета като "In the End, the Choice Is All Yours", събрали в себе си толкова много стилове, преходи и видове темпо, не могат да бъдат наречени "лош материал". Уви, с тези вокали и с тази неяснота по въпроса "Какво аджеба искаме да свирим", не мога да дам висока оценка на тези симпатяги.
Добре де, истината не е чак толкова крайна. Пичовете явно имат талант. Макар и да не им личи от самото начало, музикантите в FALILV са бързи, технични и пълни с шантави идеи, както повечето японци. Проблемите, които съпътстват този албум обаче са повече, отколкото иначе закалените ми (с всичко от поп до горграйнд) уши можеха да понесат. Най-напред, пичовете просто са прекалено шумни и звучат така, сякаш нямат много ясна идея какво точно им се свири. От една страна са електронните бийтове и пълните с ефекти "чисти" вокали, които се вдигат до изненадващо високи честоти. След това идва нетърпимото емо/скриймо квичене, което автоматично сваля оценката на албума с 5 единици. Честно, по-гадно крякане не бях слушал отдавна. Всичко това се случва скорострелно, с адски бързи темпове и докато слушателят се осъзнае, вече са минали две песни, ушите пищят, главата боли и желанието да се натисне "Stop" е неутолимо, но точно в третата песен "Crossover" нещата започват постепенно да стават по-интересни, отколкото какофонични. Чуват се първите намеци, че момчетата владеят инструментите си доста добре и дори изкрещяното мяукане в микрофона става някак... по-смилаемо. За сметка на това, чувството, че слушам саундтрак към някакво старо японско аниме или 8-битова аркадна игра започва да се засилва с всяка минута. Електрониката е много и звучи почти инфaнтилнo и типично по япoнски, а изненадите не спират и не спират. Инструменталите лека-полека се усложняват, темпото се разчупва и малко след средата на албума вече е трудно да се предположи какво точно ще последва - дали техно бийт, дали джаз вметка, дали зловещо тежък електро-деткор брейкдаун с неочаквани грухтежи, или пък нещо съвсем различно.
Извънредно трудно ми е дори да преценя какво точно мисля за този албум. Определено не харесвам (меко казано) 99.8% от вокалите в него, а електрониката е толкова много, че на места забравям, че всъщност слушам някаква форма на тежка музика (особено в сингъла "Ley-Line"). От друга страна обаче, такава музика далеч не се чува всеки ден. В нея има адски много нестандартна музикантска мисъл, а парчета като "In the End, the Choice Is All Yours", събрали в себе си толкова много стилове, преходи и видове темпо, не могат да бъдат наречени "лош материал". Уви, с тези вокали и с тази неяснота по въпроса "Какво аджеба искаме да свирим", не мога да дам висока оценка на тези симпатяги.
+ + + + +
Абсолютно нестандартни музикантски решения, излизащи извън всякакви стилови рамки.
Добри инструментали, много изненади и неочаквани проблясъци на гениалност тук-там.
Добри инструментали, много изненади и неочаквани проблясъци на гениалност тук-там.
- - - - -
Трудно поносими вокали. То не е крякане, то не е чудо...
Прекалено много електроника. А щом аз го казвам, значи наистина е твърде много.
На места се получава свирепа какофония, способна да повлияе дори на хора със силни нерви и уши.
Прекалено много електроника. А щом аз го казвам, значи наистина е твърде много.
На места се получава свирепа какофония, способна да повлияе дори на хора със силни нерви и уши.
Подходящо за фенове на:
Blood Stain Child, I See Stars, Hands Like Houses, Breathe Carolina и др.
Автор: Undepth
-=4.5/10=-
мен пък ме кефи тази какафония, звучи доста оригинално, а и скриймъра е доста добър според мен
Ебаси данданията, много сте му дали на това, то не се търпи.
Музичката не става за "инджоймънт" но след няколко прослушвания на парчетата в ЮТуб те ставаха все по-хумористични и забавни.Ако не друго то поне в лош момент успях да се спукам от смях.