TODAY'S METAL

Стил......: Emocore/Post-Hardcore

        Има много, много, много малко емокор банди в света, които ми допадат и по стечение на обстоятелствата, една от тях е точно Alesana. Не че не харесвам много пост-хардкор групи, използващи емокор елементи, но Alesana са обратното - те си баш емо, с пост-хардкор елементи. Това, което пък ги различава от другите им емоционални колеги с изгладени коси и често неопределима полова принадлежност е, че Alesana в действителност правят нещо много по-интересно и мащабно от обикновено ревливо емо/скриймо.
        Иначе казано, Alesana винаги се стараят да предложат нещо различно, предимно под формата на концептуални албуми, разказващи цели интересни истории. Такъв наистина успешен опит бе предният им албум "Emptiness". "A Place Where the Sun Is Silent" също изглежда концептуален, имайки предвид, че е разделен на два акта (от по 8 песни), озаглавени "The Gate" и "The Immortal Sill". Но уви, концептуален или не, албумът не успя да ми задържи интереса за дълго. За пореден път се убедих, че на тая банда просто не й трябват трима китаристи, макар и да не мога да кажа лоша дума за китарната работа в този албум (дори напротив). И... да... гласът на Шон... уау, този човек може да пее адски досадно ако пожелае... ако го нямаше Денис да грухне от време на време, нещата май нямаше да са толкова приемливи, но това вече е една много субективна тема.
        Да се върнем на "A Place Where the Sun Is Silent". Както казах, албумът е изпипан концептуално, а освен това има добра структура, развива се постепенно и от време на време изненадва с по някоя и друга интересна хрумка като театралните и дори леко кабаретно звучащи интерлюдии "The Dark Wood of Error", "Vestige" и "The Wanderer", в които можем да чуем и чудесни женски вокали. Основната част на албума обаче не блести особено силно. Или иначе казано, май просто след "The Emptiness" Alesana прекалено много си повярваха, че могат да направят емокор пиеса като за Бродуей и се хвърлиха в много дълбоки води, в които явно не знаят как да плуват.
        Нека не съм голословен. "A Place Where the Sun Is Silent" определено е най-амбициозният проект на групата и началото му с "A Forbidden Dance" наистина изненадва приятно с включването на детски хорове, гост-вокали и цяла брас-секция, която дори може да стресне за миг заклетите Alesana-фенове. Но нататък нещата стават все по-малко интересни. На места пичовете почват да го удрят и на поп-рок (като в "The Temptress"), което изобщо не им прави чест. Изобщо, като цяло им личи, че са решили да стават по-мелодични от преди, което според мен е огромна грешка. Преди бяха на границата на лигоча, но сега вече на места я преминават, прескачат и дори спринтират боси по росни полянки на около 300 метра зад нея. За щастие, това усещане изчезва по време на свежарски песни като "Lullaby of the Crucified", "The Fiend" или разнообразната и имаща свое собствено блус-соло "Beyond the Sacred Gates". Виж, останалото... да речем, че просто звучи като правено целенасочено за малолетни момиченца с бретон върху окото. Всички тия емоционални, арт и ала-бала философски истории - да ги шляпат пред тях, не пред мен. Ма то пък и аз къде ли се бутам...?
        Извод - Alesana остава най-добрата банда в жанра, но ако момчетата продължават в тая прогресия на олекотяване, скоро ще имат САМО малолетни фенки и аз ще се присъединя към немалкия лагер от хора, захрачващи със синузитки ВСИЧКИ емокор банди без изключение. Да внимават, защото засега Alesana е точно едно от тези много малко изключения... Виж, заклетите фенове ще останат повече от доволни, гарантирам!

Китарите и ударните си вършат работата изключително добре.
Добра обща структура, интересни хрумки, изненадващи добавки.
Най-амбициозният проект на групата досега.

Silverstein, Eyes Set To Kill, Escape The Fate, Motionless In White и др.