TODAY'S METAL

Стил......: Rapcore/Nu Metal

Limp Bizkit are back! Това са думите, с които напоследък доста често започват изреченията си много от вече порасналите фенове на Limp Bizkit. Indeed, they are! Доста годинки минаха, откакто групата беше на върховете на класациите и всеки осмокласник си припяваше "Rollin", но на Limp Bizkit изобщо не им личи. Фред Дърст например не изглежда остарял, помъдрял и улегнал като някои свои колеги, които решиха, че вече са надминали възможностите и границите на "обикновената" музика и започнаха да правят разни претенциозни изгъзици (да, визирам Linkin Park). Фред Дърст си е Фред Дърст. С шапката, суичъра, кецовете и... с неговото си държание, с неговото си пеене, с неговите си текстове. Все пак обаче Фред и Уес много добре знаят, че времето не е спирало, докато те са се размотавали, затова и не очаквайте да чуете точно и абсолютно същите Limp Bizkit, които сте изоставаили някъде в средата на миналото десетилетие, въпреки че тракове като "Bring It Back", заглавната "Gold Cobra" и "Shark Attack" ви удрят с поредица от точно такъв, типичен Limp Bizkit още със самото начало на албума. Особено показателна за тази целенасочена препратка към миналото е "Shark Attack" със своята откриваща фраза "Another one of those days". Нататък в албума ни очаква приятно разнообразие с тракове като "Get a Life", който предлага рапиране на фона на мощна бас-линия в куплетите и доста екстремни, но същевременно и мелодични припеви. "Shotgun" пък, колкото и да ми е странна и разчупена, доста ми напомни за онзи прословут кавър на "Jump Around", който Limp Bizkit изсвириха някога. Една от новите ми любими песни на Limp Bizkit и безспорен бъдещ концертен хит обаче се казва "Douche Bag", благодарение най-вече на изключително интелектуалния си припев "Douche bag! I'm-a fuck you up! Fuck you, fuck you, fuck you up!". Оттук нататък, според мен в този албум нещата отиват надолу. "Walking Away" ни препраща леко към времената на "Results May Vary" (албум, който раздели доста от феновете на групата) като към края си  ни удря с добра доза пост-хардкор, но все пак не успя да остави в мен кой знае какво добро впечатление. "Loser" се оказа тройно по-скучна песен, допълнително свали темпото и ми разтресе стаята с излишно усилената си бас линия, а "Autotunage" ми прозвуча така, сякаш Limp Bizkit са си казали "Абе дай да си направим песен с autotune, щото е модерно, ще му се подиграем и ще го препикаем сякаш сме много корави, пък накрая може и да стане хит, знае ли човек". Това автоматично направи песента сравнително посредствена, като изходът от нея беше здравата рапкор тупалка "90.2.10". Песента върна темпото, върна забавните лирики и ми върна усещането, че слушам олд-скул рап метъл (колкото и странно да звучи това понятие). Предпоследната песен (в нормалното издани на албума) "Why Try" също се оказа от типа "сравнително скучни", като не успя да ме хване с "uno, dos tres in the face", но пък ми върна интереса малко след втората си минута с много силния си финал. Закриващата "Killer In You" пък успя да ми досади с голяма сила с ехото си във вокалите и припева "What'cha gonna do about that", който страховито много ми напомни на Missy Eliot и нейния "Get Your Freak On". Сигурно на мен нещо ми има, но така и не спрях да правя асоциация между тези две песни... Както и да е. Всички вече би трябвало да сте чули албума, но за тези от вас, които не са - запомнете, че Limp Bizkit are back! Не очаквайте обаче за тези години, през които отсъстваха от сцената да са станали някакви музикални гении. В това отношение са си същите - и в добрия, и в лошия смисъл. Единица отгоре заради доброто старо време.

Пичовете не са забравили с какво се харесаха някога на феновете си.
Албумът е изключително разнообразен, каквото и да си говорим.
Поне два-три потенциални хита.

Korn, P.O.D., Papa Roach, Linkin Park, Ill Nino, RATM и др.