TODAY'S METAL

Отнема....: 54 минути 

www.myspace.com/inflames

При In Flames нещата никога не са прости. В случая, просто и ясно е само едно - "Sounds of a Playground Fading" ще се хареса на феновете на "новия" In Flames (от "Reroute to Remain" насам) и ще бъде оплют от вечно недоволните "стари" фенове, които повече от 10 години не можаха да свикнат с мисълта, че In Flames нямат никакво намерение да преповтарят един и същи албум до откат. А днес, след като Йеспер Стрьомблад бе принуден да напусне групата, In Flames трябваше да се доказват повече от всякога. Най-тежкото бреме падна върху плещите на Бьорн Гелоте, който се превърна в основен китарист и композитор на групата. Въпросът, който идва тук е - успяха ли In Flames да покажат, че могат и без Йеспер и по-важното, успяха ли да направят добър албум? Отговорът е "да". Или както казах по-горе, феновете на In Flames от новото хилядолетие ще го харесат, а тези, които не са харесали последните албуми на бандата, най-вероятно ще го оплюят. Няма лошо, всеки с вкуса си, разбира се. Но не може да се отрече, че In Flames не спират да узряват и да се развиват с всеки изминал албум, предлагайки нещо различно всеки път. И ето - "Sounds of a Playground Fading" е много по-мрачен от предшествениците си, една идея по-лек и една идея по-меланхоличен. Много е трудно да се опише с думи какво точно са сътворили Бьорн, Андерс и компания, но веднага се усеща, че албумът е създаден с много чувство, без да се следва някаква определена формула. Андерс Фриден обаче е човекът, който дава абсолютно всичко от себе си в "Sounds of a Playground Fading". Въпреки, че гони 40-те, пичът още има невероятен и моментално разпознаваем глас, в който вкарва ужасно много емоция, изливаща се с пълна сила в песни като "All For Me", "The Puzzle" (моят личен фаворит в албума, особено с тая готина електроника в края), "Ropes" и великолепната балада "The Attic" (с блус-солото в началото и тази уникална атмосфера, човек може спокойно да настръхне). Изобщо, "Sounds of a Playground Fading" е един доста емоционален (и за осми път - мрачен) албум, който трудно можем да сравним с предходните издания на групата, освен с "A Sense of Purpose", на който SOAPF изглежда логичен наследник. Напълно осъзнавам и че с това "ревю" не ви казах нищо кой знае какво, но в случая идеята ми беше друга. А именно - да ви убедя някак да чуете за какво иде реч в албума, за да не подходите към него с очакването, че In Flames са решили да се "върнат към корените", само и само за да задоволят една група от затворени за новаторство фенове. И все пак, за да не се окаже, че съм глух "нов" фен, не мога да не спомена колко си личи на места, че е почти непосилна задача за сам човек да напише цял албум за In Flames (както е направил Бьорн) без от това да пострада част от материала в композиционно отношение. Песни като "Enter Tragedy" и излишно дългата "A New Dawn" са доказателството за това. Закриващата "Liberation" пък е изключително странна песен, която идеално би се вписала като саундтрак на новия "Deus Ex" (великолепна игра btw, препоръчвам ви я горещо) и към която, сигурен съм, ще отидат доста плюнки. Добре, че надали на In Flames им дреме, защото иначе нямаше никога да бъдат толкова големи, колкото са в момента. Така че, драги читатели - чуйте "Sounds of a Playground Fading" без предубеждения и очаквания. Албумът е изключително интересен, дълбок и изисква много слушания, което ще го превърне в нещо повече от еднодневка в плейъра ви.