TODAY'S METAL

Ако вече сте изпълнени с предразсъдъци и сте предубедени, че "това е тъпо, щото тия са евреи" значи няма особен смисъл да четете нататък. Ако обаче не сте предубедени или сте достатъчно отворени за да оставите за миг предразсъдъците си настрана, то определено няма да сбъркате, ако чуете "Alef Base". Знайте обаче, че Gevolt не правят музика, каквато може да чуете всеки ден... в случай, че не слушате наподобяващ Rammstein индъстриъл рок/метъл на идиш език всеки ден, разбира се (в което бих се усъмнил). Като изявен полиглот искам да подчертая, че идиш не е просто някаква алтернатива или диалект на иврита, макар да се изписва със същите знаци и да звучи подобно на него (и да се говори предимно в Израел, да). Той е, грубо казано, "немско-еврейски" (може да ви звучи като развален немски) и макар ние да не правим особена разлика между идиш и иврит, вярвайте ми, разлика има, при това никак малка. Накратко, за това какво ви очаква в този албум. Ами... нищо кой знае колко специално в музикално отношение. Тежки, насечени рифове в Neue Deutsche Harte стил, с малко електроника и доста типично еврейско-звучащи цигулки. По този семпъл начин се постига едно особено, специфично и страшно интересно звучене, което надали може да чуете от друга група. Изобщо, чуйте този албум с чисто сърце, особено като имате предвид, че се предлага безплатно (евреи - безплатно, забележете иронията) на официалния сайт на групата (www.gevolt.net). Не гарантирам, че ще го харесате (особено ако сте псевдо-националист или фашист), но ако имате отворени за по-оригинално и леко експериментално звучене уши - обърнете внимание на "Alef Base". В крайна сметка, не е задължително да харесвате евреите като нация, за да харесате този албум. Факт.

Автор: Zorn

Ако никога през живота си не сте чували за руските хеви метъл ветерани Ария и техния вече бивш вокалист Валерий Кипелов, надали това име ще предизвика у вас особен екстаз. Много фенове на "руските Мейдън" и на отцепилия се от тях Кипелов обаче очакваха това чудо тук 4 години! Преди да продължа нататък искам да кажа, че нарочно се разрових из някой и друг руски сайт, за да видя какво мислят братушките за въпросния албум. Повечето, странно поне за мен, сериозно го оплюха, макар и без да дават особени доводи, по-силни от "х*йня безподобная" и "гавно". Според мен обаче гореспоменатите 4 години са се отразили много добре на групата и днес тя звучи актуално, модерно, тежко и... като цяло, по-добре от всякога."Жить Вопреки" е записан, миксиран и озвучен прекрасно, за да можем да се насладим подобаващо на кристално-звучащите китари и акустичния и плътен барабанен саунд. Накратко, независимо дали сте фен на Ария или за пръв път чувате за Кипелов - чуйте този албум, просто за да видите колко напред са руснаците в хеви метъла. Някои (като мен) ще се зарадват много на по-модерното звучене на албума, а други (които още живеят в 1983-та) може и да негодуват за същото нещо, макар че и те не са никак пренебрегнати. За щастие обаче Кипелов не е от хората (и групите), които блъскат олд-скул до дупка, разчитайки на едни и същи стари муцуни с вонящи на водка бради да ги слушат цял живот. Повтарям - чуйте този албум и ако сте фенове на модерния, но все така класически звучащ хеви метъл - ще останете очаровани!

Автор: Zorn

Автор: Stahli

За този си албум групата казва, че лудостта (wahnsinn) е фантазия, а моралът е сивата реалност. И наистина, сякаш целият албум следва тази странна концепция на контрасти между лудост и спокойствие. Също така, безспорен факт е, че DAR винаги са били и продължават да са една изцяло нетипична метъл банда, която трудно може да бъде вкарана в каквито и да е жанрови граници. "Moral & Wahnsinn" не прави изключение в това отношение. Това тук не е просто фолк метъл, не е и мелодичен дет. Не е и траш, не е и готик, не е и рок. И фънк не е. И все пак, в този албум може да чуете от всичко това! Проблемът е, че "Moral & Wahnsinn" е изключително предвидим за нас, "старите" фенове на групата и както правилно очаквах - логичен наследник на "Licht". От една страна това е доста добре - още една мощна доза от неподражаемия стил на DAR и още един силен албум в дискографията им. От друга страна обаче се усеща как дори те вече трудно се измъкват от рутината и в опитите си да продължат да правят нещо по-различно си дават голям зор. Не ме разбирайте погрешно, голям фен съм на групата, имам техни тениски, суичъри, дискове и какво ли още не. Но този албум не успя да ме грабне като предишните и е много далеч от идеалният (за мен) албум на групата "Samurai". Е, явно трябва още слушане. Слушайте и вие и бъдете спокойни - Шрек не е отслабнал, не е пуснал брада и не се е снимал оплезен за обложката на албума.

Автор: Undepth

Бях се приготвил да оплюя този албум. Не знам защо, но имах чувството, че ще се разочаровам дори повече, отколкото от предните 2 албума на групата. В тях трябваше да си дам немалко зор, за да открия 2-3 наистина добри песни. Разликата тук, в "Sterneneisen" е, че трябва да си дам зор, за да нарека дори 2-3 песни "слаби". Наистина, не очаквах чак толкова добър албум от In Extremo! Надявах се да направят нещо подобно, за да ми върнат надеждата, че не са приключили със здравата музика след култовия "Sieben". Ето го и това "нещо"! Усеща се, че групата е по-мелодична от всякога, но същевременно не забравя да бъде динамична и многообразна (както бяха позабравили в последните 7-8 години). На места направо не повярвах на ушите си в каква свежа банда са се превърнали тия хора и какъв глас вади великолепният в този албум Михаел Райн. Една песен като "Viva La Vida" е перфектният пример за това. Очаквам тя да бъде следващият сингъл към албума (ако има такъв, разбира се). Други песни, за които можем да кажем нещо по-интересно (не защото другите са по-слаби или по-силни) са едноименната "Sterneneisen" и "Unsichtbar", която изключително добре показва истинското лице на In Extremo. "Auge Um Auge" пък няма как да не ни напомни на "One" на Metallica - чуйте сами и ще разберете защо ;-) И така, като цяло, голяма крачка напред за групата, така нужна им след двете леко скучновати крачки назад от 2005-та и 2008-ма. Така че грабвайте пилотските очила, скачайте на биплана и се оглеждайте през телескопа за място, откъдето да си купите този албум и да озвучите небето с него. Пък ако нямате биплан - значи никак не сте тру. Все пак се засрамете и намерете алтернатива, защото този диск си струва парите!

Автор: Testset

Факт. Финландци създават и изпълняват песни на руски език, в които говорят за руската история, за нейните най-велики личности, за човешкото съществувание, за духа, страданието и силата при изграждането на една нация. Тягост обгръща всеки един тон, и колкото  да ми се иска да напиша нещо в по-шеговита форма, няма да стане. Всяка песен ни предлага възможност да докоснем някаква съвсем мъничка искрица от персонажи, чрез която да подпалим вътрешния огън на желанието да разберем още нещичко за историята. Стиховете на Лермонтов изпяти в ‘’Чужой’’, вдъхновената от одата за Екатерина Велика на Державин ‘’Фелица”, странният сън в ‘’Аллея Сталина” са само част от приказката с тъжен край, наречена ‘’Ниже”. Защо ли? Ами вижте къде ни отвежда обложката още преди да сте чули каквото и да е - каналите на Москва. Случайност? Не мисля. Тук всичко е пропито с послания, за да може накрая, след ‘’Вальс Смерти’’, всеки, доживял да го изтанцува, да е наясно, че под всяка наша стъпка, ей там, само няколко метра по надолу, лежат останки на отминалото време. Скоро и ние ще бъдем част от него. Sami Lopakka, човекът, държал 16 години китарата на Sentenced, е пренесъл цялата си болка тук и това е единствената според мен музика, която да отговаря на нея. Няма да чуете нищо по-различно от бавни мачкащи рифове, преплетени в мелодията от пеенето на Erkki Seppänen, и допълнени с депресиращата сила на солата. Ужасяващо въздействие. Едва ли ще можете да си тананикате след  последната секунда. Слушайте този албум на светло не за друго, а поради факта, че самият той е доста тъмен и е възможно да го изгубите. И бъдете изключително внимателни - албумът е невероятно творение за дуум метъл сцената, но ако не харесвате жанра, изобщо не си и помисляйте да посягате към него.

Автор: Nightice

Хм... ако в първата минута, в която вземете този албум в ръце побеснелият кръвожаден воин от обложката не изскочи и не ви отнесе главата, не мислете, че опасността е отминала. Защото съдържанието на диска ще ви развее перчема назад като на Алф и също ще опита да ви отнесе главата, най-вече с убер-могъщите си оркестрации. Честно, малко са метъл албумите, които могат да се похвалят с такава превъзходна, епична и могъща (често ще ви идва наум тази дума, слушайки албума) оркестрация. Още по-хубавото е, че тя е част от нещо още по-могъщо и епично. Защото "Stand Up And Fight" е ориентаран доста повече в посока "пауър" и "батъл" метъл и доста по-малко "фолк" и "викинг" от предшествениците си. Това обаче далеч не значи, че Turisas са изневерили на стила си. А и дори да го правеха, щеше да им е простено, защото албумът впечатлява с много, ама много неща. Като цяло, "Stand Up And Fight" дава усещането, че четете една от онези големи книги (с дебели корици и яки картинки) за епични митологични битки, които виждаме често по филмите. Това много спомага да се потопите в атмосферата на албума и да се почувствате директно в центъра на битката и да споделите емоциите на героите в нея. Отделните тракове, които поне на мен ми направиха особено впечатление бяха три. "Take the Day", която е създадена да се изпълнява на стадион пред 50000 човека (всеки с меч и щит в ръка), "Hunting Pirates", която е малко стряскащо "пиратска" като за Tursisas и "Βένετοι! Πράσινοι!", което се чете "Венети! Прасини!" и означава "Сини! Зелени!". Не че последното има кой знае какво значение, просто авторът на ревюто много държеше да покаже, че знае гръцки. И така, стана време за крайна равносметка. Ясно е, че албумът е добър, но въпросът е - дали не можеше да бъде и по-добър? Дали леката промяна в звученето, забавеното темпо и по-малкото екстремни вокали няма да подразнят феновете? Отговорът, за мен, е... че не ми дреме. "Stand Up And Fight" си заслужава и парите, и слушането. И запомнете ми думите - ще настръхнете, когато чуете хоровете в края на "End of An Empire", затова внимавайте с адреналина, не посягайте към меча и щита и бъдете в мир с мебелите си.

Автор: Testset

Turmion Kätilöt никога не са взимали особено насериозно и "Perstechnique" е поредното доказателство за това. И не говоря само за обложката, която между другото е... ъм... нетипична, да речем. Членовете на бандата са изобразени као малки доволни деца, горе-долу на височината на един гъз. И идея си нямам защо, но имайки предвид що за пияници са MC Raaka Pee и компания, нищо не може да ме учуди. Но да оставим обложката, да я обърнем, да извадим диска и да чуем какво има на него. Албумът започва с "клубен" електро метъл, на английски. Въпросната песен "Grand Ball" си е истински хит и лично аз доста бих се зарадвал да чувам подобни неща по нощните клубове на София... но както и да е, пак се отплесваме. Това, което ще ви направи впечатление още след първите 1-2 слушания е, че групата търси нови посоки за звучене и развитие. И колкото и да е странно, посоката е... диско. Това прави "Perstechnique" донякъде експериментален албум, макар че е запазена основата на това, което прави Turmion Kätilöt групата, която е (и винаги е била). Всички тези техно и диско-денс елементи, контрастират, но и същевременно пасват много добре на иначе екстремните вокали и тежки китари. Изобщо, това, което кажи-речи единодушно решихме в екипа е, че албумът звучи адски психарски и е доста странен. Все пак обаче Turmion Kätilöt са си Turmion Kätilöt и няма как да ги сбъркате, ако сте ги чули веднъж. Тежък, безпределно зарибяващ, разнообразен, с неповторимо и неподражаемо звучене, с умопомрачителен китарен звук, психарски и - държа да подчертая - заслужаващ слушане от край до край. И все пак, трудно можем да кажем, че това е най-добрият албум на групата досега. Купете си го (лимитираното издание с яка тениска е 28 евро), чуйте го и не забравяйте - слушайте го целия, за да откриете наистина колко е готин "Perstechnique". Екстремeн диско метъл FTW!

+ + + + Плюсове.......:

Автор: Testset/Stahli

-=7/10=-

Правилно виждате - индъстриъл дет метъл от Турция. И то какъв! Признавам си, от години имам очакването, че този албум ще да е великолепен... и не сбърках! "Godspeak" е албум, какъвто не можете да чуете всеки ден. Той е едновременно екстремен, силно електронен, мрачен, епичен и... могъщ. За разлика от много от колегите си в именно този жанр, Seth ECT не прекаляват с нищо. Например, барабаните не са излишно много, излишно бързи и излишно тракащи през цялото време, както много безидейни банди правят, само и само за да покажат колко са бързи и екстремни. Барабаните са един от изпипаните елементи в този албум - може да чуете всеки един техен звук и да отбележите факта, че не са изсвирени от дръм-машина. Друго важно звено е електрониката, която далеч не е просто купчина наредени семпли за фон, което я прави основна част от музиката на групата. Но това, което ще ви направи най-силно впечатление в "Godspeak" е невероятната атмосфера! Направо няма да ви се вярва как докато куфеете под звуците на авангардните им творения в главата ви ще изникват най-различни образи (лично на мен напомнящи ми на играта Prince of Persia) на богове, пирамиди, висши светове, създания и воини. Изобщо, този албум е толкова изпипан, интересен, разнообразен, запленяващ и близък до перфектното, че направо ме хваща яд, че не е наистина напълно перфектен. Мога да ви обяснявам с часове колко е добър наистина и как не трябва да подхождате към него с тъпи предразсъдъци "защото е турски", но трябва и да го превеждам на английски, така че спирам дотук. Чуйте го и прочетете долу как можете да си го набавите.

Автор: Testset

През 2007-ма година, когато издадоха албума "Kalmanto" и в който за първи път басът забуча по начинът, накарал ги (вероятно) след това да запишат акустичния "Noitumaa", за миг не съм си и помислял, че това би се превърнало в запазена марка на бандата. Ето обаче, как сега с “Murhat” подпечатването на тези мисли е факт. Само 32 минути, но пък предостатъчни, защото имаш усещането, че главата ти, навряна в метална кофа (в ролята на каска), неумолимо бива подложена на стъпкване от пищен нощен парад на маршируващи троли - малък пример с началото на "Veljet". Средното темпо е преобладаващо за целия албум, като странни звуци от разни добавки и хрумки в едва забележими моменти интересно контрастират, бивайки чути нейде зад шумно ракъсваните и хвърчащи наляво-надясно гласни струни на Ruoja (Паси Коскинен). Както винаги досега, Ajattara не изневеряват на себе си и всички песни са изцяло на ясно-неразбираем (за нас) фински език и при добро желание, запомняйки някой пасаж, спретването на окултно заклинание няма да е проблем. Това е и част от чара на тази група. Интересно е да се отбележат чистокръвните ориенталски мотиви в стил Robert Plant в "Aura" и абсолютно неподправения doom в "Ihmisen luku", изобщо "предумишлените убийства", запланувани в заглавието на албума, са представени по един много зрял и умел начин на нас, бедните слушатели. Какво по хубаво от това? Бандата се развива и за тези 10 години от първия си албум досега, освен изграденото вече собствено звучене, броят на нефинландските им фенове няма как да не е нарастнал значително. И показват защо и с този си албум.

Автор: Nightice

Първото, което ще ви направи впечатление, когато вземете този диск в ръце е обложката. Честно, надали ефирна, но бойна мадама (преминала през първата си младост) на розово-лилав фон е най-добрата картина, описваща това, което ще чуете в албума. Защото "Death & Legacy" е един прекрасен симфоничен пауър метъл албум, в който, държа да подчертая, вокалите се изпълняват от мъж(е). Е, има и женски включвания и то не какви да е! В някои от песните взимат участие красивата Айлин от Sirenia, червенокосата дива Шарлот от Delain (ух на батя!) и енигматичната Аманда Сомервил (позната ни от взаимните си проекти с Михаел Киске и Avantasia). Всичко това трябва да ви говори колко симфоничен и мелодичен е този албум. Чест прави на Serenity, че са успели да открият баланса между симфонични (и почти готик метъл) елементи и мелодичния пауър метъл, доставяйки на слушателя около час красива и много добре изпипана музика (в това число включвам и перфектната етно-итнерлюдия "Below Eastern Skies"). Така че ако харесвате мелодичен пауър метъл, добри симфонични партии, хорове, вокални хармонии (и изобщо добро пеене) и искате да знаете кой е най-добрият албум на бандата досега - купете си "Death And Legacy"!

Автор: Testset

Автор: Testset

Отново един албум разбуни духовете в екипа. При това албум с еднобуквено име. И ако текстът надолу ви се струва шизофреничен - то това е защото е смесица от писанията на двама човека, заели се с доста трудната задача да пишат за този странен албум. И така, на темата.

Ако някога съм имал усещането, че имам нужда от трето ухо, то това е когато слушам Vreid. Не че и двете, с които разполагам вършат кой знае каква работа, но внушението е точно такова. Всяко следващо прослушване на който и да е от албумите им ме изправя пред възможността да открия нещо, което не съм чул и нещо, превръщащо музиката им във възприятие, различно от предното. Миналото на музикантите, обвързано с легендата Windir, обременява очакванията ни с едно преднамерено желание за откровения от тяхна страна, от което те вероятно вече дълги години опитват да избягат, но дали успяват? Мненията по въпроса "това Black ли е" (личната ми пристрастеност е към самоопределението им "Balck & Roll Brigade") доста се размиват в използваните от музикантите, силно изразени в други стилове похвати. Всеки може да реши сам за себе си какво чува, но не и ако не даде шанс на съзнанието да попие надълбоко тази музика. Не го ли направите, гарантирам, че това тук няма да ви хареса. Няма да ви хареса и ако подходите изобщо с каквито и да е очаквания към него. Олд-скул блек-феновете ще го харесат на всяка цена. Защото този албум звучи така, сякаш музикантите са ви изхвърлили дивана от хола и свирят директно от него, доставяйки автентичен, жив звук на слушателя.

Сред другите открояващи се особености на този албум е и средното (а понякога и под средното) темпо, не особено типично за блек метъла по принцип. Норвежците обаче винаги са били крачка напред в този жанр и тенденцията в последните години определено не води към безбожно бързи бластове. Темата - както и в предните два албума, е Втората Световна Война, в частност Норвежкото съпротивително движение - концепция, която бандата продължава да следва, развива и изразява дори и на сцената, чрез декори, облекло и поведение (не можете да си представите колко ме е яд за невъзможността да бъда на концерта им миналата есен, а имах и билет). Мелодията на въодушевено отнесените пасажи, преливаща в ярко изразен гняв, последван от меланхолия, ще ви преведе през 9 различни начина да посетите или психиатър или ортопед, но в никакъв случай да ви остави безразлични.

В заключение, това е албум, белязан от времето и подправен несравнимо с модерността на днешния ден, тъй че ако още не сте решили, дали да му гласувате доверие, дано тези няколко реда спомогнат за това. Чуйте го повече от веднъж, защото е наистина трудносмилаем и дори сами ще се чудите дали ви харесва или не и дали това тук е крачка към гениалността или крачка назад за жанра. Тук това ревю свършва, като само се добавя скучният факт, че редакторът реши да не прави средно аритметична сметка от оценките на двамата ревюъри (съответно 9 и 7), а да остави оценката на вашето въображение и уши.

+ + + +

Автор: Nightice/Undepth

-=8/10=-

Шест години трябваше да минат, за да можем отново да се насладим на музикална изповед от обсебено-тайнственият, луд, фантастичен музикален гений на мистър Markus Tümmers, познат повече като Vratyas Vakyas. И ако броят на годините чакане определя по някакъв начин качеството на продукта, то наистина всичко е Шест. Falkenbach е от проектите, които никога не можеш да сбъркаш, чул ли си ги веднъж. Традициите тук са на ниво, отговарящо единствено на отминалите хилядолетия, през които натрупаното културно наследство на северните народи експлодира като музикален динамит. Повярвйте ми, в този албум има всичко, което няма да ви разочарова, стига да не сте от хората, нехаресващи банди, звучащи идентично през годините. Още в първите минути ще бъдете посрещнати и омагьосани от песента на звънчета, малко след това ще пристъпите тържествено през Valgrind (главният портал на Валхала)  за да станете един от хилядите воини, призвани да участват в битката на края на света. Неусетно как, неволно започвате да си припявате мелодиите, потапяте се в отминалите векове и дори да сте прекалено слаботелесни (като мен) за водене на какъвто и да е бой, няма как да не усетите прилива на сила и желанието да гаврътнете няколко рога с медовина, пък после... каквото брадва покаже. Като цяло албумът е насочен по-инструментално, като лично на мен щеше още повече да ми допадне ако в поне 5 (а не само в 3) от композициите имаше вокали, но нищо - може би след няколко години чакане ситуацията ще е обратната. А сега, отдайте се на всичко онова, което ‘’Потокът на сокола” е подготвил за вас. Заслужава си!

Автор: Nightice

Грешка беше да подходя с големи очаквания към този, втори поред албум на I See Stars - младата банта от Уорън, Мичигън. Грешка, защото очаквах наистина стойностен транскор албум, пък то се оказа просто един... свежарски албум и нищо повече. И вярвайте ми, "The End of the World Party" щеше да е доста по-добър ако вокалите на Девин Оливър не приличаха чак толкова много на тези на Аврил Лавин... Дам, това е малко плашещо. Когато пее в по-ниски тоналности нещата са ОК, но превъзбуди ли се и вземе ли да вдига херците, тогава става страшно. По някое време даже ме хваща срам, че групата като цяло ме кефи, защото това са едни от най-лигавите възможни вокали, които съм чувал... Крещенето е по-добрият вариант, от който обаче г-н Оливър не се възползва достатъчно често. И така, в крайна сметка албумът не е лош. Липсват му правилните вокали, малко повече електроника и повече екстремни моменти. Защото в момента прилича на извратеното дете на Alesana и Avril Lavigne, което си играе с Asking Alexandria и Attack Attack (забележете колко много "А"-та, баси). Очаквам с интерес следващия албум на I See Stars, защото този далеч не показва пълния потенциал на групата.

Автор: Stahli

Автор: Testset

Да започнем с въпрос - скоро да сте слушали нещо, което да прилича на няколко неща едновременно? Е, при мен се получи точно такa, затова и реших да напиша тези няколко реда. Vhaldemar идват не оттам, откъдето музиката им би ги описала (ако не знаех откъде са, веднага щях да им лепна запазената марка на Deutsche Heavy Metal-a), но ето, че и в Испания, освен групите, които от години са добре известни, приятни за ухото неща правят и банди като Vhaldemar, не особено познати на широката аудитория. Асоциациите са много, кaкто и сравненията. Песни като "Saints of Hell", "Metal of the World" и "Bastards", сякаш са излезли изпод струните и начина на пеене на Кай Хансен, а съм сигурен, че и Бернард Вайс от Axxis би бил доволен да чуе как някоi от неговите фалцети биват приятно "докарвани" за радост на слушателското ухо. Дори, смея да твърдя, че чувам как Running Wild размахват мечове в "Old King's Visions (III)". Рифовете - няма как да не сте ги чували и друг път. Изобщо, не са необходими кой знае колко много напъни, за да се усети от къде и как черпят вдъхновение момците. Просто понякога е хубаво в един албум да се усетят напомнящи ни за кого ли не звуци. Така че ако се доверите да прослушате този, мисля, че и вие ще намерите по нещичко за себе си в него. Накратко, ако ви се слуша класически европейски пауър/спийд/хеви метъл (и харесвате най-ранния Helloween и Gamma Ray), дайте едно ухо на това тук. Пък и с тая готина обложка... не може да не му дадете шанс.

Автор: Nightice